Веднъж, докато се разхождаше в една градина, пророк Шариа срещна едно малко момче. То изтича към него и го поздрави: “Добро утро!”
“Добро утро – каза пророкът. – Самичко ли си? Къде са родителите ти?”
“А – засмя се детето, – отне ми доста време да избягам от тях. Баща ми мисли, че съм там, от другата страна – и то посочи оградата, – но аз съм тук! Ами ти – виждам, че и ти си сам. Кажи ми, как успя да избягаш от твоя баща?”
“Трудно беше – отговори пророкът. – Всъщност на мен рядко ми се удава тази възможност. И сега, докато говоря тук с теб, той ме търси и ме зове”.
Детето запляска с ръце от радост. “Значи ти си като мен! – извика то. – Не е ли чудесно да избягаш от родителите си? Как се казваш?”
“Хората ме наричат пророк – рече мъжът. – А ти?”
“Аз съм само едно дете – каза детето, – и татко ме търси навсякъде, но не знае къде съм”.
Тогава пророкът погледна нагоре и каза: “Аз също избягах от моя баща за малко, но той скоро ще ме намери”.
“Уф, и моят” – въздъхна детето.
Изведнъж един глас го повика по име. “Ех – промърмори то, – знаех си, че ще ме намерят”.
В същия миг друг глас се чу от небето: “Къде си, Шариа?”
“Виждаш ли – каза пророкът, – не можем да се скрием”.
И падайки на колене, отговори: “Ето ме”.
Халил Джубран
