На земята има два типа хора – такива, които обичат да се снимат, и такива, които не обичат. Аз спадам към втория. И не ми се мисли какво би казала за това д-р Маргарита Бакрачева – първият български фототерапевт.
Не, д-р Бакрачева не е от лекарите, които насочват светодиоди към пациенти, болни от псориазис (макар че това също се нарича фототерапия). Заедно с колегите си – фотографа Нели Гаврилова и художника Николай Бакрачев, тя разработва единственото по рода си у нас студио, което предлага психотерапия с помощта на снимки.

Този метод за проникване в дълбините на човешката психика е напълно нов за нашата страна. Д-р Бакрачева и Нели Гаврилова съвсем самостоятелно и спонтанно стигат до идеята, че за разлика от другите видове арт терапия, комбинирането на психологията с фотоапарата предлага на всеки пациент уникалната възможност да изрази себе си, без непременно да притежава таланта и специфичните умения, необходими за създаването на една картина, скулптура или театрално представление. В същото време снимките са механизъм, който всеки от нас използва, за да документира важните и паметни моменти от живота си. А това е наистина

безценна възможност за специалиста да погледне през очите на своя пациент

и да разбере как изглежда животът му от собствената му гледна точка.


Първите опити за използване на фотографията като терапевтичен метод датират само 30 години след изобретяването на първия фотоапарат. През 1856 г. британският психиатър д-р Хю Даймънд започва да документира специфичните изражения на хора с тежки психични заболявания и да ги използва – макар и без особен успех – в терапевтичните си сесии. През 1975 г. канадският психолог д-р Джуди Уайзър публикува първата статия, описваща ползите от интерпретирането и анализа на снимков материал в терапията на различни вътрешни конфликти. Тя разработва метода и успешно го използва и до днес.

След като провеждат първоначалните си проучвания, д-р Бакрачева и колегите й се свързват с д-р Уайзър – понастоящем председател на Сдружението по фототерапия, и получават от нея изчерпателни данни за развитието и техниките на метода, които се използват до този момент в света.

Опитът им в България обаче подсказва, че ще бъде необходимо да адаптират идеята, за да пасне на специфичните нужди и нагласи на родната публика.

„Разбрахме, че трябва да разчупим малко рамката, която си върви от 1856 г. Като психолог мисля, че ситуацията у нас в момента е такава, че хората търсят нещо малко по-различно от класическата психотерапия”, обясни д-р Бакрачева.

Като начало тя и колегите й решават да избягат от стандартния модел, в който психотерапевтът общува на четири очи със своя пациент, и

създават терапевтични групи, в които активно участват фотограф и художник. В тези групи самият психотерапевт остава в сянка, като анализира и планира това, което се е случило по време на сесиите, извън самите срещи. По този начин пациентът получава възможността да общува с екипа извън стандартната психотерапевтична рамка, да забрави, че е анализиран.

„Така хората приемат това, което се случва, по-скоро като кръжок, като нещо забавно и спират да мислят, че имат проблем.

Много е вредно да мислиш непрекъснато за живота си като за проблем – това е всъщност етап, ситуация, през която преминаваш, а не проблем.

Затова се работи много по-лесно, когато отклоняваме тази нагласа. Скритата терапия, която минава на фоново ниво, е много по-ефективна и трайна и не изисква никакви вътрешни травми и самоанализи”, обясни психологът. В същото време различните гледни точки на участниците в екипа поддържат обективността и разглеждат проблемите от много страни – мъжката, женската, тази на психолога и на артиста.

Вторият нов щрих, който д-р Бакрачева нанася върху своя модел фототерапия, е извеждането на действието на преден план. „Не смятам, че единствено осъзнаването на причината за проблемите може да промени нещо. Изводът, до който съм достигнала в работата си, е, че

проблемът на хората е, че не действат.

Знаем, че начинът ни на живот не ни устройва, прекалено наясно сме с причините, които са ни довели дотам, но просто не можем да съберем сили, смелост и увереност, за да започнем нещо да променяме”, е нейното мнение.

Тя разработва програма от три стъпки, която работи на принципа себепознаване-себеприемане-себеизразяване, като ударението пада върху себеизразяването, тъй като според опита й там българите – а и не само те – имат най-много бариери за преодоляване. В основата на тази програма е философията, че с минимални усилия и максимум забавление можем и трябва да си помогнем да се почувстваме по-добре. Това е и принципът, който тя прилага във фототерапевтичните си програми.