Минах вече през позитивното мислене. Изпитах на гърба си неговите капани, схванах уловките. Затова сега с чиста съвест мога да заявя, че то не върши работа. Изкуствено е и ме направи фалшива. То беше поредната маска, която сама си изработих и си слагах всяка сутрин преди да изляза от вкъщи. И махах, когато се прибирах. А, вярвайте ми, без маската и зад заключената врата ставаше страшно.

Позитивното мислене не стигна до душата ми, не промени спомените ми, още по-малко пък схващанията и вярванията, които съм трупала и трупала несъзнателно с години, не излекува раните ми.

Само ме затвори в балон, който се спука с гръм и трясък, когато навлязох в тръните (защото, колкото и позитивно да мислиш, тръните, които са реални, не ти се разминават). Макар да са ми казвали, че да залепиш балон е невъзможно, аз положих неистови усилия, залепих всички дупки в моя и продължих да мисля позитивно. „Балонът ми е цял и непробиваем, балонът ми е цял и непробиваем...". До следващото „тряяяяс", така мощно, че от балона нищо не остана. И от мен също. Само се сдобих с още една рана, която да лекувам.

Озовах се толкова далеч от себе си, че не виждах даже и мястото, от което бях тръгнала да мисля позитивно. И сама. (Защото и това му е кофти на позитивното мислене. Ако си хилнат позитивно, имаш приятели, решиш ли обаче позитивно да се озъбиш или оплачеш, приятелите изчезват като попарени с оправданието: „Явно имаш нужда да останеш сама"). И като няма с кого, започваш да говориш със себе си, т.е. с изстрадалата си и изнурена от изкуствено щастие душичка.