На 13 септември 1916 г. в Кардиф, Уелс, на бял свят се появява Роалд Дал – един от най-изтъкнатите и продавани детски писатели на XX век. Дал е роден в семейството на норвежките емигранти Харалд и Софи Магдален Дал и е първият им син – той има три по-големи сестри, едната от които умира от възпаление на апендикса, когато Роалд е едва на 4 години. Няколко седмици по-късно, от пневмония умира и техният баща. Вследствие  трагичните събития Софи Магдален Дал обмисля завръщане в родната ѝ Норвегия, но в крайна сметка семейство Дал остава в Уелс – в чест на покойния Харалд, който искал най-доброто образование за децата си и смятал за такова именно британското.

Роалд е кръстен на норвежкия полярен пътешественик и изследовател Роалд (или Руал) Амундсен. Откривателският дух на уелския писател от норвежки произход пък проличава още в младежките му години. През август 1934 г., все още на 17-годишна възраст, той прекосява Атлантическия океан на борда на трансатлантическия лайнер RMS Nova Scotia и поема на експедиция в Нюфаундленд заедно с Public Schools Exploring Society – част от Британското кралско географско дружество, което предоставя възможност на млади хора да придобият опит в себеопознаването сред дивата природа. Месец по-рано – през юли същата година, Роалд Дал започва работа в Shell Petroleum Company, а след двугодишно обучение във Великобритания е изпратен на работа първо в кенийския град Момбаса, а след това и в Дар ес-Салам, днешна Танзания. След избухването на Втората световна война през 1939 г. Дал е назначен за лейтенант в британските колониални трупи, а през ноември същата година се присъединява като пилот към Кралските военновъздушни сили. През 1940 г. самолетът му се разбива в Северна Африка, а освен че е тежко ранен, Дал губи и зрението си за известно време. Именно приключенията му като участник във Втората световна война го вдъхновяват за първата му литературна творба – A Piece of Cake, която излиза от печат през лятото на 1942 г. и е закупена от The Saturday Evening Post за приличната за времето си сума от 1 щатски долар и е публикувана под заглавието Shot Down Over Libya.

У нас Роалд Дал е известен с книгите си „Вещиците”, „Чарли и шоколадовата фабрика”, „Чарли и Големият стъклен асансьор”, „Матилда”, както и сборниците „Мистерията живот”, „Разкази с неочакван край”, „В полет към теб” и др.

***

Ето и разказа „Вчера беше прекрасно” из сборника „В полет към теб”

Той се наведе и потърка навехнатия си глезен, който бе толкова отекъл от ходенето, че кокалчето му едва се виждаше. После се изправи и се огледа. Потупа джоба си за цигари, из­вади една от пакета и я запали. Избърса потта от челото си с длан и продължи да стои насред улицата, озъртайки се наоколо.

– По дяволите, все трябва да има някой тук – изрече ви­соко и се почувства по-добре, като чу звука на гласа си.

Продължи да върви, накуцвайки, като стъпваше върху пръстите на ранения си крак, и когато зави зад следващия ъгъл, зърна пред себе си морето. Пътят се виеше между раз­рушените къщи и продължаваше надолу по хълма, до самия край на водата. Тя бе спокойна и черна. В далечината ясно се виждаха очертанията на полуострова и той прецени, че до­там има не повече от десет-дванайсет километра.

– Проклета работа – промърмори отново. – Не може да не са останали живи хора. – Но отникъде не долиташе нито звук; над къщите и селото тегнеше зловеща тишина, сякаш цялото място бе мъртво от векове. Изведнъж се разнесе шу­молене, като от проскърцване на чакъл под нечии нозе. Той се обърна и видя стария човек, седнал на сянка върху един камък край поилото за добитък. Стори му се странно, че не го е забелязал досега.

– Здравей – каза пилотът. – Гия су.

Беше научил гръцки от хората край Лариса и Янина.

Другият го погледна бавно, като извърна само главата си, без да помръдва рамене. Имаше сиво-бяла брада и плат­нено кепе на главата. Носеше риза без яка, сива на цвят, на тънки черни райета. Очите му бяха безизразни като на сле­пец.

– Радвам се да те видя, старче. Няма ли други хора в се­лото? – Отговор не последва.

Пилотът приседна до него, за да даде почивка на глезена си.

– Аз съм англичанин, еглезос. Пилот съм, свалиха само­лета ми и скочих с парашут. Еглезос.

Старецът кимна полека.

– Англичанин – каза тихо. – Ти си англичанин.

– Да, и търся някой, който да има лодка. Да ме откара до сушата.

Настъпи пауза, а когато отвори уста, гъркът заговори сякаш насън.

– Те идват през цялото време – каза. – Германците. Идват непрекъснато. – Гласът му беше безизразен. Той вдигна очи към небето, първо напред, а после и зад себе си. – И днес ще дойдат пак, англичанино. Ще дойдат скоро. – В тона му ня­маше безпокойство, нито каквато и да е друга емоция. – Не разбирам защо идват тук.

– Може би не днес – отвърна пилотът. – Става късно. Мисля, че вече са приключили за деня.

– Не разбирам защо продължават да идват. Тук няма ни­кой.

– Търся човек с лодка, който да ме откара до сушата – каза пилотът. – Има ли някой останал в селото?

– Лодка?

– Да.

Събеседникът му помълча, обмисляйки въпроса.

– Има такъв човек.

– Мога ли да го намеря? Къде живее?

– В селото имаме човек с лодка.

– Моля те, кажи ми как се казва.

Старецът пак вдигна очи към небето.

– Казва се Йоанис.

– Йоанис чий?

– Йоанис Спиракис. – Той се усмихна, сякаш името при­тежаваше особена значимост за него.

– Къде живее? – попита пилотът. – Съжалявам, че ти причинявам това безпокойство.

– Къде живее ли?

– Да.

Другият отново помисли за секунда, после се обърна и посочи надолу по крайбрежната улица.

– Йоанис живееше в къщата най-близо до водата. Но къщата му вече я няма. Германците я разрушиха тази сутрин. Рано, още по тъмно. Можеш да видиш, че вече я няма.

– И къде е той сега?

– Живее в къщата на Антонина Ангелу. Онази, с червено боядисаните прозорци.

– Много благодаря. Ще отида да го потърся.

– Още откак беше момче – продължи старецът, – Йоанис винаги е имал лодка. Лодката му е бяла, със синя ивица от­страни. – И той се усмихна отново. – Но точно сега надали ще е в къщата. Там е жена му, Ана, заедно с Антонина Анге­лу. Тях ще намериш.

– Благодаря още веднъж. Ще отида да поговоря с жена му. – Той стана и се упъти нататък, но гъркът почти веднага викна след него:

– Еглезос!

Пилотът се обърна.

– Когато говориш с жената на Йоанис, когато говориш с Ана... трябва да имаш нещо предвид. Гласът му заглъхна, а когато прозвуча отново, вече не беше безизразен. – Дъщеря є беше в къщата, когато германците дойдоха. Просто да го имаш предвид. Мария. Казваше се Мария.

– Ще го запомня – отвърна пилотът. – Съжалявам.

После се обърна и закрачи към къщата с червените про­зорци. Почука на вратата и зачака. Никой не отговори, за­това почука по-силно. Отвътре се чуха стъпки и вратата се открехна.

В антрето беше тъмно и единственото, което видя, бе, че жената имаше черна коса, а очите є също бяха също така черни като косата. Тя погледна навън, към обляната в слънце улица.

– Здравейте – каза той. – Аз съм англичанин.

Жената не помръдна.

– Търся Йоанис Спиракис. Разбрах, че имал лодка.

Пак никакъв отклик.

– Дали е вкъщи?

– Не.

– Тогава може би съпругата му е тук? Тя сигурно ще знае къде да го намеря.

Жената постоя известно време, после отстъпи назад и отвори по-широко вратата.

– Влез, англичанино.

Той я последва по коридора до една вътрешна стая. В нея цареше сумрак, защото на прозорците нямаше стъкла, а само парчета картон. Край масата седеше старица, скръсти­ла ръце пред себе си. Беше съвсем дребна, като малко дете, а лицето є приличаше на смачкана топка от кафява хартия.

– Кой е? – рече на висок глас, щом ги видя.

– Един англичанин – отвърна по-младата. – Търси мъжа ти, трябвала му лодка.

– Здравей, англичанино – поздрави го тя.

Пилотът стоеше досами прага, а посрещачката му влезе и се изправи до прозореца, с отпуснати край тялото ръце.

– Къде са германците? – попита старицата. – Гласът є из­глеждаше по-голям от тялото.

– Вече са край Ламия.

– Ламия. – Тя кимна. – Скоро ще дойдат и тук. Може би още утре. Но мен не ме е грижа. Чуваш ли, англичанино? Не ме е грижа. – Тя се приведе напред на стола си, а тонът є стана по-остър. – Когато дойдат, няма да е нещо ново. Те вече са тук. Всеки ден са тук. Всеки ден идват и хвърлят бомби – бум, бум, бум, а ти затваряш очи и когато ги отво­риш отново, станеш и излезеш навън, къщите са само пепел, а хората... – Гласът є се извиси и замря.

Тя млъкна, дишайки учестено, а после заговори по-спокойно.

– Колко си убил, англичанино?

Пилотът се подпря с ръка на касата на вратата, за да об­лекчи глезена си.

– Доста – отвърна тихо.

– Колко?

– Толкова, колкото съм могъл. Няма как да ги броим.

– Избийте ги всичките – промълви тя. – Отидете и убий­те всеки мъж, всяка жена и дете. Чуваш ли ме, англичанино? Трябва да ги избиете всичките. – Малката кафява хартие­на топка се сви и сбръчка още повече. – Аз самата ще убия първия, когото видя. Та тогава, по-късно, и неговото семей­ство също да научи, че е мъртъв.

Пилотът не каза нищо. Тя го погледна и гласът є стана различен.

– И тъй, за какво си дошъл?

– Съжалявам за германците – отвърна той. – Но няма какво да сторим.

– Да. Няма какво да сторите.

– Търся Йоанис. Искам да наема лодката му.

– Йоанис – рече тихо тя. – Няма го. Излезе. – Изведнъж отмести стола си, стана и тръгна да излиза от стаята. – Ела– направи му знак с ръка. Той я последва по коридора. Сега, когато бе права, му се стори още по-дребна на ръст. Стиг­на със ситни, бързи крачки до входната врата, отвори я и пристъпи на огряната от слънце улица. Едва сега си пролича колко стара е всъщност. Нямаше устни; устата є представ­ляваше просто гънки от сбръчкана кожа, както и останалото лице.

– Ето го – каза, като се озърна нагоре по улицата, при­мижавайки от светлината. – Това е той. – И посочи мъжа, седнал край поилото за добитък.

Пилотът проследи погледа є, после се обърна, за да є от­говори нещо, но тя се бе скрила обратно в къщата.