Точно по това време открих, че съм бременна в шестия месец.



Под натиска на стреса, както на физическата и психическата изтощеност (да не говорим, че бях уплашена), реших да задържа бебето и да го отгледам като самотна майка. През първата седмица от месец декември обаче преживях спонтанен аборт. Това напълно разби сърцето ми.



Чувствах се толкова вцепенена, че си казах: „Това е. Край, чашата преля.“



За съжаление не беше така, тъй като пет дни след спонтанния аборт, по време на контролен преглед в болницата, лекарят ми ме попита дали останалите доктори не са ми казали нещо за левия ми яйчник.



Пренасочи ме към радиологията, които от своя страна потвърдиха диагнозата на лекаря ми – 8-сантиметров тумор на левия яйчник, който трябва да бъде отстранен моментално. Тъй като майка ми също е имала рак, притесненията в това отношение бяха още по-големи (от генетична гледна точка).



Излязох от болницата напълно вцепенена. Вцепенението ми се превърна в гняв.



Сестра ми, която е и моя най-добра приятелка, ми се обади и ми каза, че е окей да се разгневя, че трябва да освободя цялата болка, която се таи в мен.



До края на деня не ми беше останала никаква енергия, чувствах се буквално изпита.



Най-лошото нещо на това да си сам, е да се чувстваш сам.