„Ти си католически инат“, просъскваше баба ми, след като е загубила поредния рунд на спорове с мен по някакъв въпрос, доста често абсолютно незначителен. Изобщо нямах идея какво трябва да значи „католически инат“, но при всички положения беше нещо лошо, защото семейството на баща ми са католици, а когато трябваше да се оправдае кофти черта от характера ми, разбира се, че те и техният „католически инат“ бяха виновни за всичко.
Трябва да подчертая, че баба ми беше учител по биология до един момент, а след него и възпитател в дом за деца, лишени от родителски грижи. Учениците и децата, за които се грижеше, я обожаваха, но тя си беше и строга, освен всички други приятни качества, с които разполагаше.
Та, за човек с такъв бекграунд беше абсолютно недопустимо някакво малко и неосъзнато все още същество да има мнение по всички въпроси (обикновено грешно), да го изразява на висок глас (обикновено пред най-неподходящите съседи) и да го отстоява (обикновено на още по-висок глас).
Снимка: Shutterstock
В същото време обаче четях в очите ѝ някаква особена гордост от това, че не правя съвсем каквото ми се каже. Виждаше, че подлагам на съмнение всичко и всеки, не само нейния авторитет. В този ред на мисли, беше абсолютно спокойна, че няма да се намърдам в колата на непознат чичко и няма да се подведа по акъла на приятелите си, които искаха да се връзваме за автобуса, за да ни влачи из града, докато си представяме, че ни тегли лодка, а ние сме с водни ски (в случая кашони и пластмаса от счупени кофи).
Оказа се, че е била права да не се притеснява, защото последно проучване потвърждава горе-долу схващането, че по-инатливите и вървящи срещу системата деца, се справят по-добре в живота. Не че ми се е случило кой знае какво, но не се оплаквам. Оказва се, че и други подобни на мен – също.
