Някои са по-равни

13 май 2017 г., 09:20
13235

Един текст от хартиеното издание на Обекти. Илюстрация: Web icon / Shutterstock

„Моля, събувайте обувките си само ако служителят на летището го поиска от вас”.

Пише го с големи букви на летищата в Лондон.  Хората на опашката очевидно не четат. Всички са с чифт обувки под мишница и се точат към скенера.

Но на британските митничари явно им е писнало от изпълнителността на тълпата и започват „друга игра”.

Явно е, че пробата за въздействие върху масовото съзнание е успешна. Задължението за събуване от абсурдно изискване се е превърнало в условен рефлекс. И вече никой не роптае.

Нещо повече – пътниците  се учудват, ако не ги накарат да си покажат чорапите. Значи е време изискването да се отмени.

Откакто тази мярка за сигурност е влязла в сила, никоя световна медия не е съобщила за разкрит терорист с експлозив в подметките.

А и преди прегледа на обувките никой не беше тръгнал да взривява самолет с оръжие в петите.

Но, факт, мярката е в сила и вече не е интересна.

Забранено е внасянето в самолет на повече от 100 мл течност. Казват, че е от съображения за сигурност, и  изхвърлят цели флакони с всякаква козметика, която по правило се носи в ръчния багаж.

Хвърлят и пълни, и полупразни бутилки, стига на шишето да пише 100.

От съображения за сигурност.

Можеш да си купиш същите от магазините на летището.  И там откриваш, че мерките за сигурност са създали нови разфасовки на парфюмите – не 100, а 75мл. Но на цената за 100. 

Заради сигурността ще да е.

Ако си уцелил нормата и те пуснат с твоите неща, пак има условие -  трябва да са в найлонова, прозрачна торбичка, която се продава на летището и не може да е коя да е безплатна торбичка.

Неотдавна Европейската комисия съобщи, че се готви отмяна на забраната. Но се чака скенерът за течности да стане готов и внедрен навсякъде. Така де,

забраната ще действа, докато корпорацията Х се подготви за финансовия си удар.

После вече всичко със сигурността ще е наред. Със сигурност.

Хората обичат задължителните неща. Защото в еднаквостта се чувстват сигурни.

Но всъщност разрешените неща показват смисъла на забраните, тяхното реално безсмислие или нечистите мотиви за съществуването им.

Докато разрешаваме и оправдаваме забранените неща, които съвестта ни диктува (убийствата на цивилни минават за нормални жертви в мироопазващи войни), светът е пълен със забрани, които са противоестествени, нелогични или просто измислени, за да обслужат финансовите мастодонти или тоталитарните лидери.

Дори и в личното си всекидневие обикновено въвеждаме ограничения от безпомощност, когато сме изчерпали потенциала си да влияем с аргументи (забранявам ти да гледаш телевизия, защото не ме уважаваш), и най-вече рестрикциите съществуват  от желание за контрол и власт над тълпата и обикновено водят след себе си страх, непрестанно чувство за вина и объркване.

Забранено е да вземеш изоставено дете от улицата и да го гледаш като свое.

Но е разрешено да си купиш ембрион,

изработен по твоя поръчка с нечии гени, да платиш на бедна жена да го износи и след това да го запишеш на свое име.

Първият случай не струва нищо, следващите варианти – разрешените, осигуряват неспирен растеж на бизнеса, наречен хуманно репродуктивна медицина.

Хормоналните препарати се продават в огромни количества, апаратурата за създаване на хора – също.

Никой не казва, че стимулирането с хормони за подпомагане на зачеването води до различни видове рак. Напротив. Разрешено е да се правят по няколко ин витро опита годишно, като всеки от тях струва хиляди.

Законно е.

Забранено е да се пуши, но се произвеждат цигари,

на които пише, че убиват. Корпорациите са се откупили, като са принудени по закон да дават процент от печалбата от производството на алкохол и тютюн за лечение на последствията от пороците.  Реално мегапроизводителите, маскирани зад фондации с идеална цел, си вземат и отчисленията обратно.

Полага им се. По нормативна уредба.

Забранено  е да се произвеждат и продават наркотици. Но в списъците, в които надлежно трябва да са изброени забранените наркотични вещества, някои липсват. И се оказва, че в списъците не са включени  точно тези дребни добавки, които в съдебната зала превръщат иззетите огромни количества дрога в неидентифициран бял прах, чиито съставки напомнят, но не са наркотици.

Защото не пише изрично, че са опиати, а не защото по същество не са.

Това в химичната формула е една малка чертичка в повече. За пазара са големи пари. От ефекта на веществото не се губи нищо.

Няма място в света, което да позволява безопасно шофиране с 200 км/ч. Разрешено е само на пистите на Ф1, но пак е с риск за живота. Но въпреки че скоростта, с която доказано вероятността да стигнем невредими, е 100 км/ч, никой производител на коли не е спрял километража там.

Забранено е да се строи в защитени зони, но е разрешено да се налива бетон, „легендиран” като укрепление.

Забранено е да се печелят търгове без обществени поръчки, но това и други ограничения не се отнасят за вратичките в закона, наречени „спешни ремонти” или „стратегически инвеститор”, „инвеститор клас А” и т.н.

В закона е разписано ясно кой може да го нарушава. Законно.

И същевременно е забранено  да снимаш със скрита камера. Може да бъдеш осъден, като изобличиш някого с тайно записан разговор. В добрия случай няма да попаднеш под наказателна отговорност, но и записът ти няма да бъде приет като доказателство. Така че, ако нямаш друга работа, опитвай да покажеш нещо различно, извън диктата на службите.

Но не е забранено да бъдеш подслушван и следен законно, нищо, че натрупаното аудио и видео за живота ти може никога да не влезе като доказателство в съда.

В Либия например е забранено мъж и жена да бъдат интимни, преди да са семейство. Така е по закон. 

Но.

Докато двама влюбени либийци ще бъдат осъдени за разврат, ако се целунат на публично място, то в интернет клубовете в същата държава столовете се изчервяват от интимностите в чата и сайтовете за „любов”.

Либия е страна на правилата и ограниченията.

Казано по друг начин – страната, в която хората живеят пред телевизорите, ядат, пушат и пазаруват храна и дрехи. И още нещо правят - карат коли. Тъй като бензинът им е евтин, обикалят безцелно и в шофирането си позволяват да не спазват никакви правила.

Няма кино, няма театър, няма  заведения с танци, няма пиене.  Има затвор за разпространение и употреба на алкохол и наркотици.

Но.

Има локали с африкански момичета, които продават телата си. Има и цели улици, на които „тайно”, под стриктното наблюдение на службите, се продават алкохол и всякакви наркотици. Повечето дипломатически мисии получават контейнери с „канцеларски материали”, част от които оставят за вътрешно ползване, а останалите продават на по-нуждаещи се от „тонери, лепило и кламери”.

Има  някакви клиники за лечение на зависимости, които по-скоро наподобяват места за лишаване от свобода. Но статистиката в Либия не казва, че има наркомани, защото така би признала, че има наркотици.

Всичко има. Но е забранено за тълпата и само избрани печелят от разпространението на „забранения плод”.

Естествено, знае се кои са потребителите и това се използва, когато човекът стане неудобен. 

Либия е просто пример за забраните и смисъла им.

Забраните са затова - да бъдат нарушавани.

Стремежът на всички е да постигнат статут, който да им позволява да се надсмиват на ограниченията.

Да минават на червено, защото се приема, че бързат повече от обикновените хора, да не чакат на опашки за паспортен контрол, багажът им да не минава проверка, да не плащат сметките си, защото за останалите трябва да е чест да ги почерпят. Списъкът на привилегиите, които не са нищо друго освен надрастване на общите правила, може да стане безкраен. 

Но има неща, за които е обидно за всички ни да се регулират със забрана.

Такава няма, а личи, че е нужна.

Не разбирам защо държавата трябва да се намеси с големи табели и солени глоби, когато става въпрос за изхвърляне на боклука от вкъщи.

От известно време някой оставя торбички с отпадъци до входната врата на блока, в който живея. Някой съсед (не съм аз) минава, взема ги и  ги занася, където им  е мястото.

Други от същия блок пък оставят торбите с боклук до колите си. По-точно, на празното място, което остава, след като потеглят за работа.

И пак разчитат някой друг да мине и да елиминира минисметището, което образуват.

Аз наблюдавам ефекта от липсата на забрана и още мисля как да постъпя.

Не се сещам друго, освен да продължавам  да си изхвърлям боклука в кофата. Без да е задължително.

Миролюба Бенатова

Ключови думи:
Коментари