Аржентинският писател, есеист и поет Хорхе Луис Борхес е считан за един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на 20 век. Той е роден в Буенос Айрес, но едва 15-годишен заминава за Женева.
Там се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме, а в Испания, където се установява след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти.
През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на няколко литературни и философски списания.
Световната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. Умира на 14 юни 1986 г. в Женева.
В негова чест ви предлагаме 15 от най-великите му изказвания:
„Когато станеш на моята възраст, разбираш, че не си могъл да направиш нещата по-добре, отколкото си ги направил първоначално.“
„Когато писателите умрат, те стават книги, което, в края на краищата, не е толкова лошо превъплъщение.”
„Обичам пясъчните часовници, географските карти, печатните издания от ХVІІІ век, етимологичните изследвания, вкуса на кафето и прозата на Стивънсън… Спиноза смята, че всяко нещо се стреми да пребъде като такова, каквото е; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът — тигър. Аз съм обречен да си остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в нестихващите звуци на някоя китара“.
„Сънищата са нещо много повече, отколкото предполагаме. Те не само помагат да спим добре. Сънят е първата художествена дейност, първата малка театрална пиеса. Когато сънуваме, ние сме едновременно творецът, пиесата, зрителят, авторът. Това е най-старата художествена творба на хората… А и на животните, защото и те сънуват“.
„Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги; да разгръщаш на петстотин страници една идея, която чудесно може да бъде изказана за броени минути. Има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват, и да предложиш някакво обобщение или коментар върху тях. Така са постъпили Карлайл в „Сартор Резартус“ и Бътлър в „The Fair Haven” – произведения, които притежават недостатъка, че си остават книги, не по-малко тавтологични от другите. По- разумен, по-некадърен, по- ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги“.
„С времето научаваме, че да се извиняват могат всички, но да прощават истински са способни само извисените духом…”
„Винаги съм си представял, че раят е библиотека“.
„Всъщност, не съм сигурен, че съществувам. Аз съм всички писатели, които съм чел, всички хора, които съм срещнал, всички жени, които съм обичал и всички градове, които съм посетил“.
„Нека другите се гордеят с броя на страниците, които са написали. Аз се гордея с тези, които съм прочел“.
„Дали съм с теб или без теб е единственият начин, по който аз измервам времето“.
„Писането не е нищо повече от управляване на мечти“.
„Препрочитането, а не четенето, е това, което се брои“.
„Да умреш за дадена религия е много по-лесно отколкото да живееш по нейните правила“.
„Засади собствените си градини и декорирай своята душа, вместо да чакаш някой да ти донесе цветя“.
„Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината“.
