Казвали са ми, че няма как да си спомням новородената ми сестра и зачервената ѝ от плач физиономия, защото съм била на 2 години и 8 месеца, но аз си я спомням, даже много добре. Помня кой я държи, какво ми говори, къде се намирам аз в апартамента. Не ми е мъгла, не се чудя дали е мой спомен, или са ми го разказвали. Сигурна съм, че това се е случило. Очевидци потвърждават, че нещата са били точно такива, каквито ги е запечатало съзнанието ми. С други думи, това е най-ранният ми спомен от детството, честито.
После не съм много сигурна какво се случва, имам откъслечни спомени за следващите 2-3 години. Ако питаме добрия стар Зигмунд Фройд, той ще каже, че тази „детска амнезия“ се дължи на някаква травма (и щом става въпрос за него, то травмата би следвало да е по някакъв начин обвързана със сексуалността), но понеже няма да го питаме за всичко 100 години по-късно, ще се доверим на последните проучвания по темата.
Снимка: Guliver / iStock
Оказва се, че това, което помним или не помним от детството си, зависи от... разказването на истории. Интересното е, че изграждането на вечно жив образ в съзнанието ни често се дължи на културата, към която принадлежим. Още през 2000 г. група учени от Университета Отаго в Нова Зеландия начело с Шели Макдоналд започват да изучават ранните детски спомени на новозеландци с различен произход – европейци, маори, азиатци.
Най-ранните спомени на маорите в групата се появявали на около 2 години и половина, при европейците тази възраст била 3 и половина, а при азиатците – 4 и половина. Заключението на учените било, че всичко това се дължи на богатата устна култура на маорите. Техните разкази включват постоянен поглед към миналото. Например, децата в семействата растат с историите на майките си за бременността, раждането, отглеждането им.
„Нашата хипотеза е, че в резултат на това чисто културно наблягане на миналото семейната среда се превръща в място, където разговорът за отминали събития и преживявания е доста насърчаван“, подчертават Макдоналд и колегите ѝ. Разказването на истории ни дава възможност да запазим спомена. И колкото по-рано започнем да го правим с децата си, толкова по-ранни ще бъдат и техните спомени. Или поне така излиза от проучването.
