Малкълм Гладуел пише за The New Yorker от 1996 г. През 2005 г. е обявен за един от 100-те най-влиятелни личности на сп. Time. Автор е на “Повратната точка” (The Tipping Point), “Проблясък” (Blink), „Изключителните“ („Outliers: The Story of Success“) и „What the Dog Saw And Other Adventures“, които седмици наред са оглавявали класацията на бестселърите на New York Times.

В настоящата лекция за TED той разказва за промяната в мисленето на хранителните компании – от унифициране на вкусовете към изследване и разбиране на многообразието.

***

Мисля, че трябваше да говоря за моята нова книга, която се нарича „Проблясък“ и е посветена на мигновените решения и първите впечатления. Тя излиза през януари и се надявам, че всички ще си купите по три бройки. Но мислейки си за това, осъзнах, че въпреки, че книгата ми ме прави щастлив, или поне ще направи майка ми щастлива,тя не е точно посветена на щастието. Затова реших вместо това да ви говоря за един човек, който е направил толкова много за щастието на американците, колкото никой друг за последните 20 години. Човек, който е мой личен герой. Човек, с името Хауард Московиц, който е най-известен с преоткриването на соса за спагети.

Хауард е долу-горе толкова висок и е кръгъл. Над 60-годишен е, има огромни очила и оредяваща сива коса, излъчва удивително настроение и жизненост, има папагал, обича операта и е страстен почитател на средновековната история. А по професия е психо-физик. Тук трябва да ви кажа, че нямам никаква представа от психофизика,въпреки че в един период от живота си ходех две години с момиче, което правеше докторат по психофизика. Което трябва да ви говори нещо за тази връзка.

Доколкото знам, психофизиката се занимава с измерването на разни неща. А Хауард много се интересува от измерването на нещата. И така, той завърши с докторат от Харвард, и отвори малка консултантска фирма в Уайт Плейнс, Ню Йорк. И един от неговите първи клиенти беше – това беше много отдавна, в началото на 70-те – един от първите му клиенти беше Пепси. Пепси дойдоха при Хауард и му казаха: „Знаеш ли, има едно ново нещо, наречено аспартам и ние искаме да направим диетично пепси. Бихме искали да разберем колко аспартам да сложим във всяка кутийка диетично пепси, за да получим перфектната напитка.“ Това звучи като невероятно прост въпрос и точно така си е мислел и Хауард. Защото Пепси са му казали: „Виж, ние работим в интервала между 8 и 12 процента. Всичко под осем процента не е достатъчно сладко, а всичко над 12 процента е вече прекалено сладко. Искаме да отрием коя е точката на сладост между 8 и 12 процента.“ Сега, ако поставя тази задача на вас, вие всички бихте казали, че е много лесна. Ще вземем една голяма експериментална серия от Пепси с различна степен на сладост – осем процента, 8.1, 8.2, 8.3, и така нататък до 12 – и ще ги изпробваме върху хиляди хора, ще изобразим резултатите върху крива и ще вземем най-популярната концентрация. Нали? Наистина е просто.

Хауард прави експеримента, получава данните, изобразява ги на графика и изведнъж забелязва, че това не е симпатичната форма на камбана. Всъщност, данните нямат никакъв смисъл. Те са пълна каша и са навсякъде по графиката. Повечето хора в този бизнес, в света на тестването на храни, не се ужасяват, когато получените данни са объркани. Те си казват: „Е, не е лесно да разбереш какво мислят хората за колите.Може би сме допуснали грешка някъде по пътя. Нека да направим обосновано предположение.“ И просто избират 10 процента – точно по средата. Хауард, обаче, не се задоволява толкова лесно. Хауард е човек, който следва определени интелектуални стандарти. Това не е било достатъчно добро за него и този въпрос го е тормозел в продължение на години. Постоянно е размишлявал над него и се е питал: къде сбъркахме? Защо не можахме да получим смислен резултат от този експеримент?