Малала Юсуфзай (1997) е своеобразен посланик на мира и образованието по света.  През 2009 година тя започва да води блог за ВВС, описвайки живота в Пакистан под репресиите на талибаните. Ню Йорк Таймс правят филм за живота й, а тя започва да популяризира по световните медии идеите си за човешките права и най-вече правото на образование.  През 2012 година, връщайки се от училище, Малала е застреляна в главата и врата от талибан, който се опитва да я убие. Не успява. Малала оцелява, оздравява и започва още по-усилено да пропагандира мир, заедност, уважение към всеки човек и ценността на образованието. Сп. Тайм я слага на корицата си и я нарежда сред 100-те най-влиятелни хора в света.  Получава наградата „Сахаров“ през 2013 година, Носител е и на наградите „Анна Политковская“, „Симон дьо Бовоар“, международната детска награда за мир, има и почетно канадско гражданство. Пакистанската Национална младежка награда за мир, на която също е носител, е прекръстена на Национална награда за мир „Малала“. През 2014 г. е удостоена с Нобеловата награда за мир. За достойнството, куража и прогресивността на едно 17-годишно пакистанско момиче свидетелства и речта й в централата на ООН:

В името на Бог, най-благодетелният, най-милостивият,
почитаеми генерален секретар на ООН г-н Бан Ки-Мун,
уважаеми президент на асамблеята Вук Джеремич
почитаеми представител на ООН за световно образование г-н Гордън Браун,
уважаеми по-възрастни и мои скъпи братя и сестри;

Днес за мен е чест да говоря отново, след дълго време. Да съм тук с толкова достойни хора е велик момент в моя живот.

Не знам откъде да започна речта си. Не знам какво хората очакват да кажа. Но първо, благодаря на Бог, за когото всички ние сме равни и благодаря на всеки, който се е молил за бързото ми оздравяване и нов живот. Не мога да повярвам колко много любов ми показаха хората. Получих хиляди картички с пожелания и подаръци от целия свят. Благодаря на всички. Благодаря на децата, чиито невинни думи ме окуражиха. Благодаря на по-възрастните от мен, чиито молитви ме направиха по-силна.

Бих искала да благодаря на моите медицински сестри, доктори и целия персонал на болниците в Пакистан, Великобритания и правителството на Обединените арабски емирства, които ми помогнаха да се оправя и да възвърна силата си. Напълно подкрепям г-н Бан Ки-Мун, генералния секретар, в неговата първа инициатива за световно образование и работата на специалния представител на ООН г-н Гордън Браун. И благодаря и на двамата за ръководенето, което поемат. Те продължават да вдъхновяват всички ни за действие.

Скъпи братя и сестри, запомнете едно. Денят на Малала не е моят ден. Днес е денят на всяка жена, всяко момче и всяко момиче, които са надигнали глас за правата си. Има стотици активисти за човешки права и социални работници, които не само говорят, но и се борят да постигнат целите си за образование, мир и равенство. Хиляди хора бяха убити от терористите и милиони са ранени. Аз съм само една от тях.

Така че ето ме… Едно момиче сред много.
Говоря – не за себе си, а за всички момичета и момчета.
Надигам гласа си – но не за да викам, а за да може онези без глас да бъдат чути.
Онези, които се борят за правата си:
Правото им да живеят в мир.
Правото им да се отнасят към тях с достойнство.
Правото им на равен шанс.
Правото им да бъдат образовани.

Скъпи приятели, на 9-ти октомври 2012, талибаните ме застреляха от лявата страна на челото ми. Застреляха и приятелите ми. Мислеха, че куршумите ще ни заглушат. Но се провалиха. И тогава, от тишината се надигнаха хиляди гласове. Терористите мислеха, че ще променят целите ни и ще спрат амбициите ни, но нищо не се промени в моя живот, освен това: слабостта, страхът и безнадежността умряха. Издръжливостта, силата и смелостта се родиха. Аз съм същата Малала. Амбициите ми са същите. Надеждите ми са същите. Мечтите ми са същите.

Скъпи братя и сестри, аз не съм срещу никого. Нито пък съм тук, заради лично отмъщение към талибаните или които и да е терористични групи. Тук съм, за да говоря за правото на образование на всяко дете. Искам образование за синовете и дъщерите на всички екстремисти, особено талибаните.

Дори не мразя талибаните, които ме простреляха. Дори ако има пистолет в ръката ми и той стои пред мен. Няма да го застрелям. Това е състраданието, на което ме научиха пророка Мохамед, Иисус Христос и Буда. Това е завещанието на промяната, което наследих от Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела и Мохамед Али Джина. Това е философията на ненасилие, на която ме научиха Ганди, Бача Кан и майка Тереза. Това е и прошката, на която ме научиха моите майка и баща. Това ми казва душата ми: бъди миролюбива и обичай всички.