От управленска гледна точка може да се спори дали тази склонност е само вредна, или е и функционална. Все пак, за да бъде водена дадена организация, страна, народ, лидерът й трябва да е убеден в това, че е на мястото си. Или поне това, при липсата на други качества и квалификация?.

Борбата с лъжата е трудна, често безсмислена, но в някои случаи повече от наложителна. Полицаи и разузнавачи добре знаят цената на качествената информация, затова шеговитият им фолклор препоръчва да се вярва на данни, добити срещу пари или с насилие. За всеки случай тези институции ползват и техника, която гадае по физиологичните ни „отговори” дали тези, дадени на глас, са верни.

Доскоро основните параметри, следени от „детектора на лъжата”, бяха пулс, потене, дишане. Но неотдавна учените откриха нов обещаващ метод. Куриозното е, че той се основава не на предположението, а на факта, че на лъжата

краката наистина са къси.

Оказва се, че в разговор на къс пас формулирането и изричането на лъжа отнема до 30% повече време, отколкото откровеният отговор.

Ейдън Грег, психолог от Университета в Саутхамптън, е разработил системата, която засича тези иначе трудно забележими разлики. Тя представлява компютърен тест, при който изпитваният трябва да дава бързи отговори на въпроси от екрана, като натиска определени клавиши. Според Грег откритото забавяне е логично, като се има предвид, че скалъпването на лъжата изисква по-сложна умствена дейност.  

Ученият смята, че новият тест трябва да внесе повече обективност в света на „детекторите на лъжата”, а и да се бори с все по-хитреещите престъпници. Сред последните има достатъчно начетени хора, които например знаят, че не трябва да крият погледа си, когато лъжат, или да поглеждат нагоре, имитирайки искрено недоумение (Джордж Клуни в „Бандата на Оушън”).

Прикриването на престъпления е наказуемо, но логично продължение на себичната лъжа. Истинските маратонски постижения в лъготенето обаче несъмнено са в

дисциплината разкази за полови подвизи.

Учените отдавна са наясно, че най-ненадеждното нещо са резултатите от анкети за сексуалната активност на всяка дадена категория - мъже, жени, старци, юноши. Обикновено излиза, че мъжете са имали много повече партньорки от дамите в същата анкетирана група - математически това означава, че в съответната околия има една-две тайнствени и свръхдащни дами. Но по-скоро някой послъгва.

Така например в Мичиганския университет трябвало да разгадаят ребуса от изследване, според което мъжете в групата (2065 души над 40 г.) си признали за средно 31,9 различни партньори, докато жените споделили за приключения с по средно 8,6 гаджета.

Анкетата съдържала клопка - един от последните въпроси бил за честността на участниците. И над 10 на сто си признали, че отговорите им не са били докрай откровени.

Но не е изключено и нещо съвсем неподозирано - че някои хора просто помнят за тези случки по различен начин. За жените например е установено, че броят поименно - Иван, Георги, Димо, Страхил и т.н. Пропуските при тази система обикновено водят до намаляване на резултата. А мъжете ползват грубо закръгляне - а то най-често вдига бройките.

Петър Кънев