В едно от горните изследвания учените били изненадани от силната готовност на хората да лъжат за дреболии. Потребителският род лъжи („Не съм се минал”) са показателни и за склонността на лъжците да възприемат деянието си като нещо краткосрочно, чиито последици не се разпростират далеч. Доброто пожелание обаче не стига да се ограничат щетите от лъжите, а те са разрушаване на доверието и надеждността в комуникационната среда на обществото.

Друг въпрос е

дали лъжецът осъзнава, че лъже.

Оказва се, че това дори може да го оправдае. Според проф. Джеймс Е. Мейхън дадено твърдение става лъжа при доста сложни предпоставки - човекът, който го изрича, трябва да вярва, че казва неистина. Второ, целта на лъжеца трябва да бъде публиката му да приеме казаното за истина. Затова никой не се сърди на комиците, че разправят небивалици. А като че ли и на политиците. И те май вече не очакват да им се вярва.

Затова и проф. Мейхън смята, че мъглата на лъжата около нас не е чак толкова гъста. Но трябва да се има предвид, че човек може да е лъжец и без лъжа. Достатъчно е да смята, че лъже, въпреки че казваното от него може да е доказуемо вярно. Той няма извинение, защото умисълът му е бил да подвежда.

Мейхън подкрепя теорията за лъжата като мехлем за болно его. Според него твърде малко са лъжите, целящи да наранят друг човек. Обществото е готово да търпи и големи лъжи, стига да са изречени на ползу роду - при война или при полицейски операции. Но за професора лъжата е сериозен грях, защото обикновено бързо се удвоява - върху първоначалната мента се налага съответната версия за прикриването й.

Вече стана дума, че лъжата често се прощава на определени категории професионални лъжци (комици, адвокати, политици) - било като професионално заболяване, било защото нейната предсказуемост е достатъчен логически ориентир. Като се има предвид, че тези лъжи водят в най-лошия случай до пропуснати ползи, но не и до конкретни вреди,

редовите хора и политиците например просто живеят в паралелни светове, вярвайки в различни неща.

Серия от експерименти, извършени от холандeцa Йорис Ламерс и американеца Адам Галински, показали, че хората, смятащи се за обладаващи по-голяма власт, по-често са склонни да нарушават правилата в своя полза. При това те публично декларират подкрепата си за същите тези правила - проявявайки обичайното политиканско лицемерие.

Едва ли е някаква изненада, но при залавянето им в нарушение самоопределящите се като избраници на съдбата не показвали никакво разкаяние за прегрешенията си. Което показва, че властимащите не само злоупотребяват със системата, но и приемат това като свое рождено право.

В допълнителен опит Ламерс и Галински открили, че когато властимащите чувстват, че положението им на такива не е легитимно, те са склонни към възстрого (но вътрешно) самоосъждане.
Което ни връща в началната точка - ако ви се струва, че политиците прекаляват с лъжите си, то най-вероятно те се чувстват в правото си да заемат постовете, от които ни лъготят. И си вярват, че заслужават (и живеят съгласно) закони, различни от тези за простолюдието.