Краят на самотата, или кой изяде франзелата

04 март 2018 г., 09:40
10044

Tamara Fesenko / Shutterstock

Едно време, когато бях малка, всяка сутрин, докато страдах над закуската, на балкона на последния етаж на отсрещния блок се появяваше мъж по потник, който започваше старателно да изтърсва някакви безкрайни по брой и дължина бели чаршафи. Появата му винаги беше добра причина да прекъсна мъчителното преобразуване на един вид енергия в друга и да се отдам на съзерцание.

  • Мамо – питах, - кой е този човек?
  • Как кой – отвръщаше майка ми с неподлежаща на съмнение категоричност. – Това е чичо Никой.

И така всяка сутрин аз очаквах срещата с чичо Никой, напълно сигурна, че и той от своя висок балкон вижда нашата кухня и злоядото, макар и дебело дете, застинало в печално недоумение над храната дълго след като всички останали вече са започнали деня, а то значи и живота си.

Чичо Никой нямаше как да ме види,

но тогава, за щастие, все още не го знаех. Мислех, че един поглед е достатъчен, за да забележиш другия и да разпознаеш присъствието му измежду толкова много други присъствия. Нямаше как да знам също и това, че макар да се явява в различни роли и с различни претенции, в същността си другият неизменно си остава един и същ. Той винаги е чичо Никой.

Чичо Никой не ти е враг. Но не ти е и приятел. Той изглежда интересен само в милостивата оптика на една здравословна дистанция. Колкото по-голяма, толкова по-здравословна. Защото онова, което най-много плаши, смущава и отблъсква у другия, е, че той твърде недвусмислено прилича на самите нас. При седем милиарда човешко население върху нещастната ни планета внушението, че всеки отделен екземпляр е съвършено уникален и неповторим, е чисто и просто евтин рекламен трик – било за повишаване на самочувствието, било за насърчаване на потреблението.

Направо не е за вярване, че в такава многолюдна, гъста и всеядна компания някой все още може да се чувства самотен. Може би по-уместното подозрение би било, че цялата компания се чувства самотна.

И отказва да признае, че самотата не е срамна болест,

а естествено състояние на духа. В случай че изобщо има дух, разбира се.

Но пък да рееш самотния си дух и ежеминутно да се изпълваш с отбрани и вълнуващи мисли като с мехурчета въздух съвсем не изключва там, долу, да има някой, който да ти сготви една супа, да ти каже две-три глупости и да ти прости, че си такъв, какъвто си. Самотен. Или пък просто смотан.

Факт е обаче, че повечето хора – поне измежду онези, които аз познавам - се чувстват самотни и не го приемат добре. Мнозинството от тях са убедени, че е достатъчно да срещнеш някой друг (един конкретен Друг, или не чак толкова конкретен), за да ти се реши проблемът. После някой ден действително срещат въпросния друг и примката се затяга още повече. И ако адът наистина са другите – мисъл, с която съм повече от склонна да се съглася, - то питам се как тогава изглежда раят.

Впоследствие чичо Никой от моята малка история изчезна.

Дори не си спомням дали изчезна,

защото престана да излиза на балкона с емблематичния си потник и ветреещите се като за поздрав чаршафи, или просто защото аз престанах да му обръщам внимание. Може даже да сме се разминали някъде из улиците и изобщо да не съм го познала. Нищо чудно да е станало точно така, защото отблизо, пременен примерно с риза и вратовръзка, той не би бил за мен чичо Никой, а някакъв най-обикновен никой, като стотиците други наоколо. Дали ми е било мъчно за него? Не мисля. Но и до ден днешен понякога ми се случва несъзнателно да потърся с очи онзи балкон. На няколко пъти виждам там някаква жена, която пуши. Представям си, че може да му е дъщеря. Тя хвърля недопушената цигара осем етажа надолу и още преди фасът да е достигнал земята, затваря балконската врата зад гърба си. Жалко, казвам си. А баща й беше толкова чист човек.

Само че другият невинаги е склонен да изчезва елегантно и загадъчно, като литературен герой.

И ако ние подозираме,

че той води някакъв извънредно богат и интересен живот, той от своя страна ни подозира в същото. Изобщо представата, че ти си друг спрямо някой друг, може да действа крайно тонизиращо. Освен дето понякога те кара да се чувстваш като мошеник, тя изключително подло четка самочувствието, като ти внушава, че на тоя свят все пак е останал някой, който е по-зле от теб и за когото твоето съжаление може да е животоспасяващо и благородно.

За нея също не съм сигурна как точно се появи. Всичко започна съвсем невинно. От време на време си разхождахме кучетата заедно, тя споделяше разни битови случки, които с фантастична лекота успяваше да превърне в поучителни сюжети и даже в трагедии. Аз я слушах от висотата на своя далеч по-многолюден и стремителен живот и не мога да не призная известното самодоволство, което ме изпълваше при мисълта

колко много правя за нея със самото си присъствие,

тъй като очевидно то беше едно от малкото човешки присъствия в нейния личен, порядъчно изтормозен свят.

Не след дълго обаче съвместните разходки станаха всекидневни.

Тя започна да ме търси и люто да се сърди, ако случайно не бях на уреченото място в уреченото време. Преглъщах фасоните й снизходително и продължавах все така щедро – поне по собствените ми сметки – да присъствам.

После тя реши да ми помага да организирам конкретни аспекти от живота си, според нея недостатъчно добре организирани. Започнах със завидна настоятелност да получавам определени препоръки, чието изпълнение се следеше също във всекидневен порядък, а за неизпълнението им ми се налагаше да се оправдавам и дори извинявам. Изготвен ми беше и план за действие, в рамките на който тя ми спускаше най-различни задачи, за които също изискваше да се отчитам.

Накрая преформулира жизнените ми приоритети

и когато дръзнах да не се съглася с новата подредба, ми вдигна скандал.

Единственото, което ми оставаше да направя, беше да си прибера живота и да бягам колкото се може по-надалеч.

Отново се сетих за чичо Никой и хладната, спасителна дистанция, от която се наблюдавахме без дори да се виждаме.

Помиряването с другия не е въпрос на обич, а на компромис.

И този компромис понякога е жесток. Оцелелите от близостта рядко могат да споделят членоразделно какво дава тя. Затова пък могат безкрайно да разказват какво взема. И самотата няма нищо общо с това.

До ден днешен не мога да си отговоря на въпроса кога другият е по-опасен: когато иска нещо да ти даде или когато възнамерява нещо да ти вземе. А може би едното съвсем логично води към другото. Сигурно истината е някъде между двете крайности. Но на кого му пука за истината, когато близостта – този неусетен, почти нежен канибализъм – те оставя сам с желанието да изядеш или щастливо да бъдеш изяден.

Елена Алексиева

Ключови думи:
Коментари