Едно време, когато бях малка, всяка сутрин, докато страдах над закуската, на балкона на последния етаж на отсрещния блок се появяваше мъж по потник, който започваше старателно да изтърсва някакви безкрайни по брой и дължина бели чаршафи. Появата му винаги беше добра причина да прекъсна мъчителното преобразуване на един вид енергия в друга и да се отдам на съзерцание.

  • Мамо – питах, - кой е този човек?
  • Как кой – отвръщаше майка ми с неподлежаща на съмнение категоричност. – Това е чичо Никой.

И така всяка сутрин аз очаквах срещата с чичо Никой, напълно сигурна, че и той от своя висок балкон вижда нашата кухня и злоядото, макар и дебело дете, застинало в печално недоумение над храната дълго след като всички останали вече са започнали деня, а то значи и живота си.

Чичо Никой нямаше как да ме види,

но тогава, за щастие, все още не го знаех. Мислех, че един поглед е достатъчен, за да забележиш другия и да разпознаеш присъствието му измежду толкова много други присъствия. Нямаше как да знам също и това, че макар да се явява в различни роли и с различни претенции, в същността си другият неизменно си остава един и същ. Той винаги е чичо Никой.

Чичо Никой не ти е враг. Но не ти е и приятел. Той изглежда интересен само в милостивата оптика на една здравословна дистанция. Колкото по-голяма, толкова по-здравословна. Защото онова, което най-много плаши, смущава и отблъсква у другия, е, че той твърде недвусмислено прилича на самите нас. При седем милиарда човешко население върху нещастната ни планета внушението, че всеки отделен екземпляр е съвършено уникален и неповторим, е чисто и просто евтин рекламен трик – било за повишаване на самочувствието, било за насърчаване на потреблението.

Направо не е за вярване, че в такава многолюдна, гъста и всеядна компания някой все още може да се чувства самотен. Може би по-уместното подозрение би било, че цялата компания се чувства самотна.

И отказва да признае, че самотата не е срамна болест,

а естествено състояние на духа. В случай че изобщо има дух, разбира се.

Но пък да рееш самотния си дух и ежеминутно да се изпълваш с отбрани и вълнуващи мисли като с мехурчета въздух съвсем не изключва там, долу, да има някой, който да ти сготви една супа, да ти каже две-три глупости и да ти прости, че си такъв, какъвто си. Самотен. Или пък просто смотан.