Няма нищо по-тъжно от развода – това е травма, с която е невъзможно да се справиш без загуби. Хората, преживяващи това неимоверно тежко изпитание, губят и физическото и психичното си здраве. Уви, да се разведеш вече е напълно в реда на нещата. Именно затова сега са толкова много самотните майки и затъващите към социалното дъно мъже.

Пред теб е писмото на една жена, която искала да се разведе, но после променила решението си. Прочети го внимателно и ще разбереш какво се е случило. Може би тези думи ще ти помогнат да изгладиш отношенията си с човека, който вече си готов да изпратиш в страната, наречена „минало“.

Отлагах този момент до последно, но ето – този ден настъпи. Денят, в който мъжът ми отиде на работа, а аз си събрах багажа, взех двугодишния си син и се върнах при родителите си. Майка ми ме посрещна и ми каза, че те с татко никога няма да ме изоставят и ще ми помогнат във всичко.

Но докато окончателно се разделиш с мъжа си – каза мама – моля те, изпълни една моя молба“. Тя сложи пред мен лист хартия, раздели я на две с вертикална черта и ме помоли в първата колонка да направя списък с нещата, които ме дразнят в Бил дотолкова, че е невъзможно да живея с тях. Реших, че сигурно във втората колонка ще ме накара да напиша положителните му качества и сигурно тази колонка ще доста по-къса от първата.

Общо взето знаех какво да напиша в дясната колонка:

Бил вечно разхвърля вещите си.

Никога не казва къде отива.

На масата сърба шумно и се държи неприлично.

Никога не ми прави хубави подаръци.

Той е разхвърлян и и стиснат.

Никога не помага в къщи.

Вечно мълчи и не общуваме…

Този списък стана дълъг и мястото на страницата не ми стигна. Сега можех да докажа на майка, че нито една жена не би живяла с такова чудовище.

Със самодоволна усмивка казах на майка си: „В другата колонка да опиша положителните му качества, нали?“  Но мама отговори, че и без това тя знае силните му страни. И ме помоли да опиша моите реакции на всеки от неговите недостатъци. Срещу всяка точка да напиша какво правя аз в отговор на неговото поведение.

Ето това беше по-сложно и аз въобще не очаквах, че ще стане дума и за мен. Но знаех, че мама няма да ме остави на мира докато не направя и тази част от заданието. Така че започнах да пиша.

Какво правех в отговор?

Гневях се.

Виках и плачех.

Беше ме срам да съм до него.

Направих от себе си мъченица.

Исках да се омъжа за някой друг.

Смятах, че съм достойна за нещо повече.

И, въобще, той е недостоен за мен.

И този списък също бе безкраен. Тогава майка ми взе листа хартия и го раздели на две равни части точно по вертикалната разделяща линия. Тя взе частта със списъка от недостатъци на Бил, скъса го и го хвърли в кошчето за боклук, а на мен даде частта със списъка, касаещ мен и каза: „Ето, вземи този списък и помисли върху него у вас. Нека детето да остане у нас. А след това ела, и ако твърдо си решила да се развеждаш, ние ще ти помогнем за всичко“.

Върнах се в къщи и започнах да разглеждам своя списък. Без първата част с недостатъците на Бил, той изглеждаше страшно. Видях отражението на своето ужасно поведение и деструктивните си постъпки и чак тогава разбрах колко глупаво съм се държала през цялото време. След това се замислих за качествата в Бил, които ме дразнеха. И разбрах, че в тях нямаше чак толкова непростими неща.

Бях толкова сърдита, че дори не забелязвах колко ми е провървяло с него – той бе добър, не идеален, но добър човек. Та нали никой не е идеален на този свят! Тази формула трябва да се повтаря на децата още от малки. Всеки от нас има ред недостатъци и трябва да се научим да разбираме и приемаме това.

Върнах се при родителите си. Вече се отнасях по съвсем друг начин към ситуацията. Чувствах покой и благодарност. Пет години по-рано бях обещала да бъда с мъжа си в болест и здраве и се ужасих от това колко рязко мислех да променя живота си и без малко да оставя детето си без баща заради дреболии и моментно раздразнение. И когато Бил се върна от работа, ние със детето го чакахме.

Е, бих искала да кажа, че и Бил се промени. Но не, той не се промени. Той, както и преди, правеше всичко, което ме дразнеше. Но аз промених отношението си към неговите постъпки. До ден днешен съм благодарна на майка си, че с мъдрите си съвети спаси брака ми.

Когато Бил стана на 49 години се разболя от Алцхаймер, трябваше да напусне работа и аз се грижех за него.

И когато синът ми попита: „Мамо, какво ще правим когато татко вече няма да може да си спомня кои сме?“ – аз му отговорих: „Ние ще го помним и ще го запомним като любим баща и съпруг и ще запомним всичко, на което ни е научил и колко много ни обичаше.“

Струваше си да се променя – всичко около мен също се промени.

Беки Зербе живя с Бил 29 години.

Това нейно откровено писмо е невероятно трогателно. Трябва да имаш голяма вътрешна сила, за да разкажеш толкова открито историята си. Нейните мъдри мисли намират отклик в сърцата ни. Така ли е?

Превод Таня Темелкова

Източник: spiralata.net