Отношението ми към смъртта се промени коренно, след като прочетох една от книгите на известния философ, психолог и писател С.Н. Лазарев.
В нея Сергей Николаевич даде пример за жена, която скърби прекалено много поради загубата на любим човек (или нейния съпруг, или нейния син - не помня точно) и се случва така, че след това тя се разболява.
И Сергей Николаевич й обясни приблизително следното:
„Когато силно преживяваме или скърбим заради заминаването на любим човек, това вреди на душата му и освен това вреди и на нас самите. И не е правилно да се каже, че човекът е умрял - той не е умрял, а БОГ ГО Е ПРИБРАЛ.“
И този подход променя обичайното отношение към смъртта на 180 градуса, защото за много хора, според мен, това е доста странно.
Какво имам предвид
Забелязах, че ако любим човек или някоя знаменитост, която всички са обичали, е живял 70-80 години (което е доста прилична възраст) - хората пак ще скърбят за него.
Сякаш човек никога не трябва да напуска този свят, а трябва да живее тук вечно. И ако той живее поне 150 години, а след това напусне тази Земя, това пак ще бъде възприето като трагедия.
Някой ще зададе въпроса: "Е, добре, поне са си поживели. Но какво да кажем за децата и другите хора, които си тръгнат твърде рано?"
А аз ще задам противоположния въпрос: кои сме ние че да решаваме кой и кога да си отиде? Както се казва в известната съветска песен:
Този свят не е измислен от нас.
Законите на тази вселена не са длъжни да отговарят на нашите изисквания и желания и този живот не е наш, не ние сме го създали и измислили. Така че защо, по дяволите, съдим дали е правилно или грешно човек да си тръгне оттук? Всъщност Буда е бил прав, когато казал, че привързаността е коренът на всички проблеми и страдания, защото това е нашата привързаност към живота, вкопчване в живота и отхвърляне на неговите закони, които пораждат скръб и тъга.
В крайна сметка как да разберем какво се случва с човек, след като напусне този свят? Защо изобщо съществува този процес? Нямаме никаква представа за тези неща.
Затова и мъдреците не са се страхували от смъртта и не тъгували - те разбирали, че просто трябва да тръгнат по нов и непознат досега път.
Това е ново приключение, нова страница от тяхното битие - защо тогава да бъдат тъжни и уплашени?
Великият китайски мъдрец и майстор Чуанг Дзъ казал ето какво за това:
Когато жена ми почина, можех ли да не бъда тъжен? Скърбейки, започнах да мисля за това каква беше тя в началото, когато още не беше родена. И не само че не беше родена, но още не беше тяло. И не само, че не беше тяло, но още не беше дори енергия (ци). Разбрах, че тя е разпръсната в празнотата на безграничния хаос. Хаосът се обърна - и тя се превърна в енергия. Енергията се промени - и тя се превърна в тяло. Тялото се промени и тя се роди. Сега дойде нова трансформация и тя е мъртва. Всичко това се сменя, както четирите сезона се редуват. Човекът е погребан в бездната на трансформациите, сякаш в стаите на огромна къща. Да плачеш и да тъгуваш за него означава да не разбираш съдбата.
След тези думи заключих, че като такава смъртта изобщо не съществува. Това е просто идея, която се създава от нашия ум. В умовете си ние разделяме единното поле на битието на сегменти, наричайки ги раждане и смърт, но има само живот и безброй форми и измерения, в които то се реализира.
Източник: /zen.yandex.ru/; превод Таня Темелкова / my-spirala.net
