Децата на около две-три годинки имат славата на истерици, от които се хващаме за главата, страним, тичаме за чаша вино, намираме успокоение в разговори по телефона, панираме се, крещим. Но замисляли ли сте се за това, че тези малчугани толкова отчаяно се разстройват, само защото самите ние малко успяваме да проявим съпричастност и изобщо да чувстваме? Че не сме в състояние да идентифицираме едно или друго усещане не само у детето, но и у себе си?

А сама по себе си истерията е проявление на нещо много важно и крехко, дори това поведение да напомня на жестока манипулация. Ние просто сме забравили какъв многостранен спектър от усещания може да изпита човек – фрустрация, тревога, ярост, обида, разочарование, дискомфорт. Възрастните са толкова адаптирани към всичко на света, че в техния речник отдавна няма такива думи.

Като цяло – какво правим? Обезценяваме емоциите, не ги уважаваме, като ги считаме за глезотия. Започваме да говорим за тях с оттенък на неприязън или с откровена насмешка, а това показва и как се отнасяме към децата си. Всъщност за нас не са важни истинските състояния, за сметка на „удобните“, когато всичко е разчертано, предсказуемо и по шаблон.

Разбира се е лесно да разберем ядосаната майка: тя е изморена, възможно е да изпитва емоционално изтощение или да е преминала през всички прелести на следродилната депресия. Изобщо, какво ли не може да ѝ се случи… Но всичко това пречи да се учим да разбираме детето и, паралелно с това – себе си, дори да нямаме сили и ресурси.

И децата са хора, техните чувства също са важни, освен това ги изпитват много по-често, отколкото ние. Просто у тях механизмът за справяне с емоциите е истинска загадка. И вместо да заглушаваме всяка проява на бунт у детето, по-добре е да натрупаме опит в регулирането на собствените си емоции по отношение на неговите внезапни трудности.

Проверено е: когато искрено съчувствате и се опитвате просто да бъдете заедно в труден момент, детето много по-бързо се успокоява. А, ако мълчейки, вървите напред, влачите детето, или просто си карате работата, то със сигурност знаете какво следва. Морето от сълзи се увеличава двойно и ви се струва, че това настроение няма край. А вие дори не сте се опитали да помогнете на съвършено безпомощния в подобни ситуации човек. Оставили сте го да страда и вероятно сте му се и поскрали.

Може би в детството на повечето от нас не са отделяли необходимото внимание за истинските детски потребности и са били пестеливи на топлота и любов. Но да се доверяваме на горчивия си опит, особено във време на пълна достъпност на информация за психология на личността и междуличностните отношения, не би следвало, както и не би следвало да игнорираме базовите неща, за които трябва да знаят всички съвременни родители.

Вижте целия текст на страниците на Новите родители.