Когато се прибрах вкъщи онази нощ, докато жена ми сервира вечерята, аз хванах ръката ѝ и казах „Трябва да ти кажа нещо“. Тя седна и яде безмълвно. Отново видях болката в очите ѝ.

Внезапно не знаех как да отворя уста. Но трябваше да ѝ кажа, че мисля за развод. Повдигнах темата спокойно. Тя не изглеждаше ядосана от думите ми, вместо това тихо попита „Защо?“. Избегнах въпроса ѝ. Това я ядоса. Тя захвърли настрана приборите и извика: „Ти не си мъж!“. 

Тази нощ не си говорехме. Тя плачеше. Знаех, че искаше да разбере какво се е случило с брака ни. Но трудно можех да ѝ дам задоволителен отговор. Тя беше загубила сърцето ми заради Джейн. Вече не я обичах. Просто я съжалявах.

С дълбоко чувство на вина изготвих споразумение за развод, в което пише, че тя може да задържи къщата ни, колата и 30% от акциите на моята компания. Тя погледна споразумението и го скъса на парчета. Жената, която беше прекарала десет години от живота си с мен, се беше превърнала в непозната. Съжалявах за похабеното ѝ време, ресурси и енергия, но не можех да се върна назад, защото обичах Джейн толкова много. Най-накрая тя се разплака пред мен, и това беше, което очаквах. За мен този плач беше някакво облекчение. Идеята за развод, която ме беше обсебила от няколко седмици, изглеждаше по-сигурна и ясна. 

На следващия ден се прибрах много късно и видях, че тя седи на масата и пише нещо. Не вечерях, отидох направо да си легна и заспах много бързо, защото бях уморен след дългия ден, който бях прекарал с Джейн. Когато се събудих, тя още пишеше на масата. Не ме интересуваше. Обърнах се и заспах отново.

На сутринта тя ми представи нейните условия за развода: не искаше нищо от мен, освен един месец предизвестие преди развода. Искаше през този месец да се опитаме да живеем до колкото е възможно нормален живот. Причината беше проста: синът ни имаше изпити след един месец и тя не искаше да го смущаваме с разбития си брак. Това беше приемливо за мен. Но имаше нещо повече. Помоли ме да си спомня как на сватбения ни ден съм я пренесъл през прага на младоженската стая. Тя изискваше в рамките на този един месец да я нося от спалнята до входната врата всяка сутрин. Реших, че полудява. Само за да направя последните ни дни заедно поносими, приех странното ѝ настояване. 

Казах на Джейн за условията на жена ми. Тя се засмя шумно, казвайки, че това е абсурдно. „Без значение какви номера прилага, ще трябва да приеме развода“, каза презрително тя.

С жена ми не бяхме имали никакъв физически контакт откакто изразих намерението за развода. Затова, когато я взех, за да я нося до вратата на първия ден, и двамата изглеждахме непохватно. Синът ни ръкопляскаше зад нас: „Татко носи мама на ръце“. Думите му ми причиниха болка. От спалнята в хола, а след това до вратата, извървях около десет метра на ръце с нея. Тя затвори очи и каза меко: „Не казвай на сина ни за развода.“ Кимнах, чувствайки се малко разстроен. Оставих я пред вратата. Тя отиде да чака автобуса за работа. Аз шофирах сам до офиса.

На втория ден беше по-лесно и на двама ни. Тя се облегна върху гърдите ми. Усетих аромата на блузата ѝ. Осъзнах, че не съм поглеждал внимателно тази жена дълго време. Осъзнах, че тя вече не беше млада. Имаше фини бръчици по лицето, косата ѝ беше започнала да посивява. Бракът ни беше оставил своя отпечатък върху нея. За минута се замислих какво ѝ бях причинил.