Бетовен разкри един нов свят в музиката – смята френският маестро Хектор Берлиоз. Изумителното е, че той успява да го направи, когато вече е напълно глух. Как? Историята на гениалния композитор е чудесен пример за умението да преминаваме „От сила в сила“:
„Било очевидно, че Бетовен ще стане най-великият композитор на своето време, както и един от най-великите пианисти. Амбициозен и трудолюбив, към края на двайсетте си години той вече е известен.
В продължение на няколко години обаче той бил тормозен от странно жужене и звънене в ушите. „През последните три години слухът ми прогресивно отслабва – пише Бетовен на лекаря си през 1801 г., когато е на трийсет години. – В операта трябва да се приближа съвсем до оркестъра, за да разбера какво се изпълнява, а... от разстояние не чувам високите тонове на инструментите и гласовете на певците.“ Той таи надеждата, че проблемът със слуха му може да се реши. Но тази надежда започва да се стопява с годините и става ясно за него и хората в обкръжението му, че няма надежда.
Каква по-жестока съдба от тази? Един пианист и композитор може да работи, без да използва зрението или краката си. Но глух! Няма как. Най-великият изпълнителски и композиторски потенциал на едно поколение изчезвал пред очите му.
И така, Бетовен изпада в ярост. Дълго след като вече едва чува, той настоява да свири на пианото, а изпълнението му става все по-лошо и по-лошо. Той удря по клавишите толкова силно, че чупи пианата.
Звучи ви някак познато, нали? Виждали ли сте някой, който изживява упадък, да се гневи срещу това – нежелаещ да приеме факта, че губи способностите си? Виждали ли сте еквивалента на счупените пиана, предизвикващи съжаление у слушащите?
Звучи като тъжен край за Бетовен. Но излиза, че това не е краят на историята. Най-сетне, когато глухотата му се задълбочава, той се отказва от свиренето, но открива находчиви начини да продължи да композира. Той замерва тембъра на тоновете на пианото, като поставя молив в устата си и с него докосва резонаторната кутия, докато те звучат. Когато започва да чува само частично, той избягва да използва ноти с честота извън обхвата на слуха си. През 2011 г. трима учени от Холандия публикуват анализ в Британския медицински журнал, който показва, че високите ноти (над 1568 Hz) съставляват 80 процента от струнните квартети на Бетовен, писани през двайсетте му години, но спадат до под 20 процента, когато е на четирийсет.
През последното десетилетие от живота на Бетовен (той умира на петдесет и шест години) той е напълно глух и затова композициите му са само във въображението му. Това означава край на кариерата му на композитор, нали така? Не. През този период Бетовен пише музиката, която ще дефинира неповторимия му стил, ще промени завинаги музиката и ще му отреди мястото на един от най-великите композитори на всички времена.
Когато е напълно глух, Бетовен написва най-добрите си произведения за струнен квартет (с повече високи ноти, отколкото в произведенията му от предходното десетилетие), авторитетната си „Тържествена меса“ и най-големия си триумф – „Девета симфония“. Той настоява да дирижира премиерата на това си произведение във Виена (макар да има и втори диригент, който стои зад Бетовен и когото оркестърът в действителност следва). След изпълнението, без да знае за овациите на крака, които получава шедьовърът му, Бетовен трябва да бъде обърнат от един от музикантите, за да застане с лице към публиката, която аплодира може би най-великото оркестрово произведение, писано някога. Знаейки за глухотата на Бетовен, хората в публиката хвърлят своите шапки и шалове във въздуха, за да са сигурни, че той вижда ентусиазма им.
Би било против всякаква логика да се твърди, че оригиналността и гениалността на Бетовен като композитор са обратнопропорционални на способността му да чува своята – и чуждата – музика. Но може би това не е толкова изненадващо. Докато слухът му изчезва, той все по-малко се влияе от налагащите се музикални модни течения и все повече от музиката, която се заформя в собствената му глава. Ранните му творби приятно напомнят на музиката на учителя му Йозеф Хайдн. Късните му произведения са толкова самобитни, че се е смятал, а и все още се смята, за бащата на романтизма.“
Историята на Бетовен е само един от многото вдъхновяващи примери, които известният професор от „Харвард“ Артър Брукс описва в книгата си. Според него вместо да отричаме промяната в способностите си, можем да превърнем самата промяна в източник на сила. Тези промени не винаги са свързани с драматични изпитания – те застигат всички ни с напредването на възрастта. Брукс решава да открие как да трансформира разочарованието от неизбежните промени, свързани с остаряването, във възможност за щастие и растеж. И успява – показва ни как да преминаваме „От сила в сила“.
