Чували ли сте за „емоционалния туризъм”?

Това понятие навлиза все повече с оглед на параметрите, които задава променящата се реалност.

За какво всъщност става дума?

Социалните мрежи, сайтовете за запознанства, Viber, Twitter, Facebook... Всички те ни дават огромен достъп до хора, които иначе са недостъпни за нас в обичайното ни ежедневие. Лесно е да срещнете приятели за кореспонденция, за компания, за секс, за каквото се сетите.

Улесненият достъп е именно онзи нож с две остриета, който на пръв поглед сближава, а в действителност държи всички на приемлива дистанция от автентичното свързване. Технологиите създават достъп до комуникация, а това дава възможност на хората да се откриват и да се достигат от всяка точка на света. За онези, за които при други условия ще им се наложи да положат повече усилия, интернет е добър начин да презентират себе си с няколко текста, емотикона или виртуални картички и да следят как това предизвиква/или не интерес в отсрещния;

Какво различава „обикновения” туризъм от „емоционалния” туризъм?

Онова, което обичайно наричаме туризъм, е пътуването до различни дестинации, интересни места, културни и местни забележителности, срещата с различни и непознати култури т.н.

Емоционалният туризъм е свързан конкретно с хора. Срещи с различни хора, по различни начини - независимо дали общуваме с тях виртуално или на живо, очи в очи. Дотук бихте казали, нищо необичайно.

Това, което го прави различно е дълбочината, която влагаме в отношенията си с другите.

Всичко се корени в променената реалност, в която се случва общуването.

Оказва се, че вече е твърде лесно да стигнеш до хората. И същевременно става предизвикателство да поискаш да навлезеш в зоната на интимното. Да останеш.  Става трудно и съответно нежелано да се застояваш на едно място. Причината е, че сме обградени от възможности. От предложения. Ние буквално сме засипани от визуални, вербални стимули отвсякъде. И всички те, обединени създават предпоставка за бързо разочарование пред първия сигнал за дискомфорт в процеса на създаване на връзка. Защото ни се струва, че винаги има нещо по-добро. И някак е по-лесно обяснимо защо дори когато сме избрали субект ние продължаваме да гравитираме в търсене. В безкрайният избор от възможности. Една илюзия за избор, всъщност.

В контекста на времето едно приятелство, една връзка винаги са изисквали усилия, време и вътрешни ресурси, за да бъдат изградени и съответно да имат пространство да се разгърнат.

Съвременният свят се различава с това, че дава възможност да скъсим дистанцията с другите. Почти светкавично.

Как?

Сядаш пред компютъра. С няколко клика си пред хиляди снимки, истории, лични биографични данни, интереси, местоположения, социално и обществено положение, политически възгледи, професионален път…. Да изброявам ли още?

Имаш всичко за секунди… А живият човек е там някъде. Скрит зад маската на виртуалното си позициониране. Достъпен.

Виртуалната реалност прави хората мързеливи и самоуверени. Кара ги да усещат себе си като герои на игра, в която те сами създават правилата. И могат във всеки един момент да ги променят. Без да се налага да дават обяснение на никого.

Срещаш някого. Говорите. Докосвате се емоционално, ментално. Тогава идва момента – крачката, която ви дели от интимността. И тук не става дума за сексуалното дори. А  за свързването. Представете си любовта, доверието, интимността като дълбока пропаст, път в мъгла или просто безбрежен океан. Ако искаш да продължиш е необходимо да навлезеш в неизвестното,  да се потопиш,  да се впуснеш в нещо, което тотално не познаваш. Страхуваш се. Знаеш инстинктивно, че то ще те промени. Даже не е сигурно, че ще можеш да се върнеш към старото си Аз.

И най-важното. Ще се наложи да влезеш гол, сам и уязвим. Да се разкриеш. Да бъдеш честен. Да бъдеш който си, до болка. Да те видят без защитните ти маски. Дори да се изложиш, да те направят на глупак, да те излъжат или предадат.

И всичко това, без да си сигурен, че ще бъдеш приет. Или  разбран правилно.

Всеки „емоционален” турист знае идеално това – отношенията са риск. Има спорт, има усещането за преследване, допаминова  тръпка, има нотка на екстремизъм. Дотук всичко звучи вълнуващо и грабва.

И тук идва ръба, на който съвременния герой спира.  Точката, от която нещата се променят. Дали да продължи? Какво ще спечели?

Нужно ли е да покаже себе си? Заслужава ли си? На каква цена?

И на ръба на свързването, на ръба на онзи скок в неизвестното, на ръба на влизането в интимното…..Хиляди хора спират.

 То е като прекъснат акт, като преживяване на прага на смъртта, като еротична асфикция.  Като адреналинова инжекция.

Спират. За да продължат към следващият. За да кръжат между един и друг.

Понякога, за да се върнат пак. Да се връщат периодично, без покана.

Да влизат и излизат по свое желание. Без да мислят какво причиняват на другия с неочакваните си визити. Да стоят на вратата дори. И никога да не става ясно дали искат да останат.

Възможно е да отскачат и до други. Просто така, с един клик. Днес тук, утре там.

Туристи.

Пътешественици,  движещи се по повърхността на емоцията. Прехвърляйки се умело от влак на влак.

Не от град на град, не от място на място, не от дестинация до дестинация. Или от курорт до курорт.

А от човек на човек.

Така е лесно.Бързо. По екстровертен начин зареждащо. Като енергийна напитка.  Вземаш само моментното удоволствие, само лесното, само онова, което няма да ти създаде твърде много неприятности. И ти спестява риска да се влюбиш, да хлътнеш в пропастта. Без да мислиш за последиците. За другия. За теб. Без да разбираш как бързото само изтощава и те оставя изцеден сексуално и емоционално. И празен.

За да се напълниш изисква време. Усилия. Приемане на горчивите истини. Всичко трайно се случва бавно.

Екстремисти много. Има тръпка да стоиш на ръба и да гледаш в дълбокото. И просто да се обърнеш и да си тръгнеш. Горд, че си устоял. Вероятно и със снизхождение към отсрещния глупак, който си е позволил да се разкрие пръв.

Обаче, когато стоиш на ръба никога няма да усетиш какво е да си жив. И свързан със себе си. С другия. Да стоиш на ръба ти дава една ограничена рамка и ти никога не я прекрачваш. От страх. От пресметливост. От хитруване и стремеж да запазиш себе си непокътнат.

Връзките, отношенията, интимността са извор на несигурност и твърде често болезнен опит.

Те обаче са и единственият начин да станеш свързан с друго човешко същество. Почти трансцедентален момент на загуба на граници. Обмен на енергия и любов.

Днешният човек все повече се превръща в турист. Екстремист, а реално свит в ъгъла страхливец. Пътешественик с малко багаж, винаги готов да си тръгне от всяко място, което заплашва илюзорната идентичност, която е създал за себе си. Идентичност, на предела на истинските му чувства и нужди. Един приемлив и социално конформен образ, който предпазливо остава на границата на чуждата линия на доверие, винаги с единия крак навън.

Интимността е истинската смелост. Тя е ангажимент и отговорност към своите и чуждите чувства. Тя е уважение и преклонение пред границите и същевременно гостоприемна покана към другия. Нашата способност и готовност да се свързваме показва достойнствата на личността ни.

А останалото?

То е просто туризъм.

Автор: Габриела Гатева, психолог