Борис Стругацки: Да оставим Космоса на мира. Главното е на Земята

- Вие с брат си Аркадий създадохте прекрасни научнофантастични произведения. Има ли новата фантастика своите големи романи? Или настъпи някакво разочарование от научната фантастика?

- Нашето време е времето на фентъзи, на съвременната приказка. Този жанр – поне у нас е така, измести от библиотечните полици и от книжарниците „ветераните” – научната фантастика, реалистичната и „алтернативната” фантастика, магическия реализъм. Безусловно, общо е разочарованието именно от научната фантастика – резултат от разочарованието в науката и нейните възможности. Живот на други планети не е открит. Не бе изобретена панацея. Оказа се, че телепатия няма. Няма и ясновидство. Въобще няма нищо интересно. Видя се, че чудесата в науката са само за избрани. Григорий Перелман е вълшебник, извърши чудо в математиката, което обаче са способни да разберат само петима души на Земята. А какво правят останалите? Те четат фентъзи: заплетени сюжети, банални герои и прости, разбираеми за всеки чудеса. Повечето „сериозни” романи у нас са написани в жанра на реалистичната фантастика – реалният свят с внедрено в него чудо. Така пишат може би най-известните писатели в Русия, които впрочем не се смятат за фантасти – Дмитрий Биков, Михаил Велер, Виктор Пелевин, Владимир Сорокин.

- Ако има пряка връзка между науката и фантастиката, какви са новите предизвикателства пред науката днес?

- Връзката между фантастиката и науката става, както и по-рано – чрез научната фантастика. Това е литература за съдбата на хората на науката, за съдбата на научните идеи и открития, за научно обоснованите светове. Научната фантастика е рожба на научно-техническия прогрес, посветена е на него и ще съществува, докато към него има обществен интерес. За предизвикателствата пред съвременната наука не се наемам да говоря. Аз съм безнадеждно изостанал и нямам нито сили, нито възможности да следя новините. Нещо по-лошо, отвсякъде те заливат разни свежи научни сензации и разбираш, че не разбираш... Нищо! Усилия на вятъра. Както беше с прословутата струнна теория, която така и не проумях.

- Напоследък в Русия е необяснимо голям интересът към българската пророчица Ванга – много по-голям, отколкото у нас. Как си обяснявате подобен феномен?

- В Русия въобще има „пристъп на Средновековието”. Магьосници, знахари, астролози, пророци. Църквата отвоюва нови и нови позиции. Мисля, че винаги става така, когато страната е на кръстопът. Все не можем да изберем посоката: към Европа, демокрацията и икономическите свободи, или към Азиопа – към авторитаризма и одържавяването на всичко.

- Пишете ли нещо в момента? В България имате много поколения почитатели, които със страст ще прочетат всяка ваша нова творба.

- Принуден съм да ги разочаровам. Вече дълги години не пиша белетристика. Скучно ми е. Омръзна ми да измислям. До такава степен, че дори чета „измислиците” само по задължение. Предпочитам нонфикшън. Пиша изключително публицистика.

- Коя от филмовите адаптации на вашите творби смятате за най-добра?

- Разбира се, „Сталкер” на Андрей Тарковски. Аркадий Натанович го наричаше „филма на XXI век”. Ако говорим за екранизации, в които текстът се пренася на екрана възможно най-адекватно, това е “Обитаемият остров” на Сергей Бондарчук, но само първата серия, втората не стана добре.

- Какво бихте искали да се сбъдне - или да не се сбъдне, от всичко, описано във вашите книги?

- Разбира се, бих искал да поживея поне две години в света на „XXII век“, но явно няма да стане. Това, което не бих искал да виждам, ме обкръжава ежечасно през целия ми живот. А “Хищните вещи на века” (1964 г., повест на Аркадий и Борис Стругацки, посветена основно на обществото на потреблението – бел. ред.)  настъпват все по-плътно и вече окупират бъдещето, без каквото и да е желание от моя страна.

- Как смятате, че ще изглежда човечеството в края на XXI век?

- Ей, че въпрос! Той не е за интервю, а за дебело футурологично съчинение. Впрочем ще рискувам да перифразирам безсмъртния Воланд (Булгаковия Мефистофел от романа “Майстора и Маргарита” – бел. ред.): „Какво пък. Хора като хора. Само енергийната криза малко ги е развалила”.

- Като цяло оптимист ли сте за бъдещето на човечеството? Според много читатели в книгите ви се усеща чувство на безнадеждност и песимизъм. Това част от вашето светоусещане ли е?

- Аз съм безусловен и безспорен оптимист. „Питате ме: Защо е велик човекът? Защото е създал втора природа? Защото е задвижил почти космически сили? Защото за съвсем кратко време е завладял планетата и е открил прозорец към Вселената? Не! Защото въпреки това е оцелял и има намерение да оцелее и по-нататък”. Това е от „Пикник край пътя”, 1971 г. И днес мисля така. Аз знам: човечеството е огромна хомеостатично устойчива, дяволски енергоемка маса от хора, изтъкана от талантливи, упорити, приспособяващи се към всичко, сменящи се едно след друго поколения. И на това не му се вижда краят. Те се раждат, страдат и умират, те побеждават и търпят поражения, работят до припадък, убиват се взаимно, убиват планетата, но отново и отново създават нещо ново и разгадават неизвестното. С векове те почти не се променят, минават хилядолетия, а тях, както винаги, ги движи законът на авантата, зла ленива маймуна живее във всеки един от тях, но с всяко поколение се раждат „желаещите странното” (носители на новото и доброто в „Опит за бягство“, 1962 г. – бел. ред.) и на това също не му се вижда краят. Нищо няма да ги спре – никаква сила, даже няма да ги забави, в реалния свят няма такава сила - освен космическа катастрофа, и те ще продължат да увеличават количеството и качеството на своите умения и знания – да творят прогрес, който няма край. И може би някога най-накрая все пак ще изпитат потребност от Възпитания човек, ще създадат „Високата теория на възпитанието“ и ще построят света от „XXII век“. А може би – не. Може би ще минат и без това – просто ще продължат нататък по същия познат път, но все едно, движението няма да има край - с тази разлика, че светът им ще бъде друг – навярно няма да е лош, но вече не ще бъде така светъл. Ето, всичко това аз наричам оптимизъм.

Борис Натанович Стругацки е съветски и руски писател фантаст, на 79 години, автор заедно с брат си Аркадий на десетки повести и романи, превърнали се в класика на съвременната научна и социална фантастика. Това е накратко представянето на по-малкия от братя Стругацки, с чиито книги израстват няколко поколения българи. Роден през 1933 г., Борис преживява една година в блокадата на Ленинград през Втората световна война. Дипломира се като „звезден астроном“ в Ленинградския университет през 1955 г. Работи в Пулковската обсерватория, а от 1964 г. е професионален писател. „Обитаемият остров“, „Понеделник започва в събота“, „Далечната планета“, „Трудно е да бъдеш Бог“, „Хотел "Загиналият алпинист", „Милиард години до свършека на света“, „Шест кибритени клечки“, „Нощ на Марс“ са само няколко от прочутите книги на двамата Стругацки. След смъртта на Аркадий през 1991 г. Борис пише само още два романа под псевдонима си С. Витицки.

Интервюто със световноизвестния фантаст е публикувано в бр. 10 на сп. "Обекти" (октомври-ноември 2012 г.)