- А ще се случи ли това, което пишете в един роман: „Само глупаците смятат, че машината не е способна да победи човека в интелектуално сражение”? До какво ще доведе?

- В играта на шах човекът вече загуби от машината. И явно реванш няма да има. Разбира се, това не е отговор на въпроса „Може ли машината да мисли?”, но наранява достойнството на хомо сапиенс и въобще ни изправя нащрек. Нито за секунда не се съмнявам: изкуственият интелект ще бъде създаден. Като начало трябва само да разберем какво е интелектът въобще и човешкият интелект в частност. След това работата ще тръгне като по масло. В перспектива е създаването на Земята на нова раса разумни същества с абсолютно чужда за нас психика, трудно разбираема социология и най-вероятно управлявана не от закона на авантата, а от някакъв друг, съвсем недостъпен за нас принцип. За нравствеността на носителите на изкуствен интелект въобще не говоря: нищо не знам за това и нищо по-определено не съм способен да си представя. Обикновено се предполага, че изкуствените интелекти ще бъдат създадени като “висококвалифициран работен добитък”. Може би, може би. Само че от опит е добре известно: ако дадена идея е ясно и правилно формулирана, рано или късно ще бъде реализирана. А това означава, че изкуствен интелект, интелектуално и емоционално подобен на хомо сапиенс, ще бъде създаден. И вероятно това ще бъде краят на еволюцията на човека като вид и началото на еволюцията на нова раса разумни същества.

- В книгите си много пъти сте „били” на други планети. Завиждате ли благородно на първия човек, който ще стъпи на Марс? Кога според вас ще стане това и какво ще ни донесе?

- Не изпитвам никаква завист, само съчувствие и страх за него. Разбирам, че това ще бъде голяма победа за научно-техническия прогрес, но не съм сигурен, че човечеството днес има нужда от такива победи. Струва ми се, че когато на Земята стотици милиони хора са измъчвани от глад, нищета, болести и невежество, е почти престъпно разточителство да се хвърлят трилиони за овладяването на Космоса. Според мен то не може да бъде оправдано нито с неизбежните попътни научно-технически открития, нито – още по-малко - със съображения за престиж. Главното е на Земята. И дълго още ще бъде на Земята – може би винаги.

- Вие като че ли не очаквате с голямо въодушевление евентуалната среща на човека с извънземни същества. Трябва ли да се страхуваме – ако ги има?

- Реално можем да се срещнем само с представители на свръхцивилизации, които са ни изпреварили с няколкостотин, а може би дори с няколко хиляди години. Не знам какво да очакваме от тях. Знам какво е (човешки) ум, (човешка) доброта, човещина въобще. Не знам обаче и не мога да си представя свръхум, свръхдоброта и свръхчовещина. Още повече в никакъв случай не мога да си представя нищо добро, ако и когато тези пришълци сметнат за възможно или бъдат принудени да се потопят в нашите земни дрязги, в отровното кълбо на политическите ни деяния и взаимно враждебните ни идеологии. Затова отдавна съм категоричен противник на всякакви послания в Космоса от типа: „Ние сме тук! Аууу! Отговорете!”. Трябва да седим кротко и да подредим собствения си дом. За късмет великото мълчание на Космоса свидетелства, че друг разум във Вселената е голяма рядкост и най-вероятно тази чума въобще няма да падне на нашите глави.

- Наистина не сме подредили дома си. Заплашват ни много неща. Тезата, че краят на света ще настъпи на 21.12.2012 г., обиколи света и много хора се уплашиха, буквално. Какво бихте им казали и какви са всъщност истинските опасности за човечеството?

- Не мога да се отнеса сериозно към тези слухове и въобще към всякакви апокалиптични пророчества. Не са убедителни. Стават за катастрофически филми, но иначе – не. Човечеството живее в джунглите на глобалните заплахи и опасности: на първо място – ядрена война, избухване на „ръкотворна чума”, измъкнала се от секретна лаборатория, енергийна криза. Фактът, че това няма да бъде „краят на света”, а „само“ краят на нашата цивилизация, е слабо утешителен. Но има и по-сериозни опасности: например падането на метеорит с километрични размери. Това наистина ще бъде краят на всичко. Или изригването в близост на свръхнова – това вече се е случвало и тогава са загинали динозаврите. „Второто нашествие на марсианците” (роман, Аркадий и Борис Стругацки, 1966 г. – бел. ред.), разбира се, не на марсианци, а на агресивни пришълци от Космоса... Вероятно трябва да имаме предвид всичко това, но същевременно ясно да си даваме сметка, че нашият свят е устроен така: колкото по-грандиозна е една катастрофа, толкова по-малко вероятна е тя в обозримо бъдеще. Иначе нас нямаше да ни има на Земята.