Защо е велик човекът? Защото е създал втора природа? Защото е задвижил почти космически сили? Защото за съвсем кратко време е завладял планетата и е открил прозорец към Вселената? Не! Защото въпреки това е оцелял и има намерение да оцелее и по-нататък. Така мисля, каза големият руски писател в разговор за човечеството сега и в бъдеще, за фантастиката и науката, за книгите си и себе си...

- Борис Натанович, в какъв свят живеем? По какво прилича и по какво се различава от този, който си представяхте преди няколко десетилетия?

- Колко десетилетия искате да сложа в сметката? Две? Четири? Аз съм човек на възраст и мога да сложа шест. Бедата е в това, че ми е трудно да съдя за промяната на света. Затова пък добре знам, че вече много години живея в страна, каквато никога не съм могъл да си представя. Преди 30 г. в никакъв фантастичен роман за бъдещето не бих си позволил да си представя Русия, в която днес давам подобно интервю, без да се съобразявам с редактори, цензура и въобще с неуморимото началство. На всичко отгоре това става на портативния лаптоп, след като току-що бях изплувал от интернет, където търсех – и намерих! - автора на „блатния” романс „Алени карамфили”. 

Както и преди 30 години, моята страна - и светът също, са пълни с гадости, хората се измъчват и убиват един друг, бъдещето е забулено с опасна пелена, петролната криза надвисва отново, а термоядреният синтез и досега не е усвоен. А ето че вече се задава и ислямисткият фактор... Новият свят не е добър, не е уютен, не е привлекателен. 

Но! Материално осигурените хора станаха повече. Повече са автомобилите, храната, компютрите, туристите. Всеки е с мобилен телефон – вероятно дори във всяко африканско село. Богатите страни позахранват бедните – не много щедро, но безплатно. В целия цивилизован свят може да се живее на социални помощи – така, както не са мечтали голите и гладните през по-миналия век. „Прогресът се движи нанякъде, приятели, макар и бавно, но слава богу!” (от романа на Аркадий и Борис Стругацки „Времето на дъжда“, 1967 – бел. ред.). Horrible dictu, но в общественото съзнание представата за войната „като продължение на политиката и икономиката с други средства” постепенно изчезва: политиците все по-често предпочитат да купуват, вместо да убиват, а за обикновените хора войната постепенно губи ореола на героичното, романтично „истинско мъжко занимание”. Това предизвиква естественото недоволство на господата генерали и войнстващите патриоти. 

Светът вече не е разделен (засега?) на две непримирими коалиции, пътя към потребителското общество поемат все повече страни – дори Русия, дори инатливият Китай помръднаха от мъртвата точка на социалния застой и на Земята останаха всичко на всичко две тоталитарни руини – Куба и КНДР. Нравственият прогрес, както винаги, не бърза, но социалният е очевиден, а научно-техническият надхвърля всякакво въображение: човек сякаш се ражда във века на парата и електричеството, живее в епохата на атома и електрониката, а старостта посреща в джунглите на непостижимата информатика и всеобщата цифровизация. В детството си е бил в състояние някак да измайстори радиоприемник, макар и най-простия, днес на нищо подобно не е способен - освен с мъка, и то отгоре-отгоре, да се оправи с някакъв iPhone, с който внучето се справя, както дядо му със запарването на чай.

- Изглежда днешният ден няма нищо общо със света на духовно извисените хора от цикъла „XXII век”, който създадохте през 60-те години. Според вас е настъпило „тържеството на Закона на авантата”. Какво имате предвид?

- „Законът на авантата” е полушеговито название на напълно сериозния принцип на съществуване на хомо сапиенс: „Постигане на максимално удовлетворяване на потребностите с минимални усилия”. Съгласете се, че не звучи много героично, а пошличко. В него няма нито благородство, нито патос. Маймунски принцип. Но като се замислим, целият ни прогрес се гради на него. Именно той ни е измъкнал от пещерите и през епохата на робството и феодализма, на първата индустриална революция, през века на парата и електричеството, на атома и електрониката ни е довлякъл до днешния свят. При това енергията му въобще не е намаляла, а продължава да ни тегли по-нататък, само че потребностите стават все по-изтънчени, а „минималните усилия” – все по-изкусни и енергопоглъщащи. Не виждам нищо лошо в това. Не може да се търси добро или лошо в закон на природата. Законът работи – това е положението.

Ако стане чудо и някога попаднем в „XXII век“, законът ще действа и там, но потребностите вече няма да са материални: Възпитаният човек ще смята за висша наслада в живота си успешния творчески труд и потребностите му ще бъдат съсредоточени именно в тази област. А колкото до усилията, боя се, че те ще минат в категорията на чистата фантастика. Никак не мога да се съглася с това, че „днешният ден няма нищо общо с „XXII век“. Нали Възпитаният човек (в нашия смисъл на думата) не се храни с фантазии. Той винаги е съществувал сред нас, съществува и днес, при това като правило във вид на цели творчески колективи, обединени от обща задача - в едни „островчета на бъдещето”, които най-вероятно никога няма да се осъществят.