Има много аспекти от моята над десетилетна кариера като учител, с които се гордея. Репутацията ми да давам много домашни не е един от тях.
През по-голямата част от кариерата ми като учител преподавах на пети и шести клас. Понякога давах домашни за повече от два часа. Децата много се оплакваха, но родителите рядко го правеха, поне не пред мен. Мисля, че родителите в повечето случаи се чувстваха също като мен, а именно, че домашните са най-добрият начин за упражняване на практика на новите умения, че те учат децата на отговорност и им помагат да развиват сериозна работна етика. Както и че това е възможност да се помисли по новонаучените неща.
Но най-вече, родителите на моите ученици и самата аз се страхувахме и то сериозно, че нашите деца ще изостанат – ще изостанат в сравнение със съучениците си в следващия клас, ще изостанат в сравнение с децата в съседното училище, ще изостанат в сравнение с децата в други държави. Домашните се считаха за един от многото начини това да не се случи.
Аз не грешах изцяло за всичко, казано по-горе, и все още вярвам в много от тези неща. Но само за учениците в основните училища и в гимназиите (и не задачи, които отнемат часове). Не и за учениците в началните училища и със сигурност - не за децата в детските градини или в предучилищна възраст.
Когато влязох в докторска програма по образователна политика, научих за изследване, което твърди, че домашните не са добри за малките деца. Не само, че те не успяват да подобрят резултатите от научна гледна точка на учениците в началните училища, но реално те могат да навредят на отношението на децата към училището и на физическото им здраве.
В преглед на наличните изследователски проучвания, Харис Купър, водещ изследовател, прекарал десетилетия в проучване на ефекта от домашните, достига до заключението, че “няма доказателства, че какъвто и да било обем домашни подобрява научните резултати на учениците в началните училища.”
Когато в института за следдипломна квалификация станах майка, от собствен опит разбрах точно колко уморени и претрупани могат да бъдат децата след цял ден в детската градина, предучилищната възраст или началното училище, често последван от още извънкласни дейности. След часове, прекарани седнали и ангажирани с дейности, ръководени от възрастни хора, умовете и телата на децата имат нужда от други преживявания, когато се приберат у дома, а не от още учебни занимания.
От академична гледна точка домашните не просто не осигуряват ползи за малките деца, но те дори могат да бъдат вредни. Домашните също така заместват другите забавления, които са целесъобразни за развитието на децата, както и ценни дейности – дейности, които им помагат да израснат като здрави, щастливи възрастни.
И така, кои са някои от нещата, които децата могат да правят в часовете след края на учебния ден и преди времето за лягане?
1. Скачане на въже.
Важна част от начина, по който се развива съзнанието на малките деца, е чрез свободни, самостоятелно насочвани игри. Според Дейвид Елкинд, доктор по философия, автор на „Силата на игрите: как спонтанните, творчески дейности създават по-щастливи, по-здрави деца“, сега свободните игри са по-важни от всякога преди, тъй като междучасията са намалени или изцяло премахнати, а графиците на децата са по-натоварени от всякога.
Елкинд пише: “Чрез игрите децата създават нови преживявания, от които се учат, и този самостоятелно създаден опит им дава възможност да придобият социални, емоционални и интелектуални умения, които не могат да получат по какъвто и да било друг начин”.
2. Разговори с родителите.
От безброй много приятели съм чувала за ежедневната им битка с усилията на децата им от началните училища да се справят с домашните и колко негативно това се отразява на взаимоотношенията помежду им.
Вместо родителите да измъчват непрекъснато преуморените си деца да си напишат домашните, с които те всъщност са твърде малки да се справят сами, семействата трябва да прекарват повече време като разговарят как е минал деня им. Реално разговорът е най-добрият начин за всички нас – особено за малките деца – за да се учим за заобикалящия ни свят и да възпитаваме съпричастие.
