Седи в пролука между покрита с патина стена и забравен от векове контейнер с разсипани, слепнали слитъци. Може да са ръждясали чугунени плочки или редки и скъпи литиеви кюлчета. Няма значение. За него, лично, няма значение.
Намира се в древен коридор, по който минава железопътна линия с изненадващо непокътнати релси. Точно около него тунелът се разширява и помества съоръженията на малка гара. Мястото е напълно призрачно – тук не е стъпвал железничар от десетки векове.
Той попива всеки потънал в прах детайл. Онова там не е ли отпечатък от стъпка? Онази локва до ъгъла на обърнатия вагон май е по-плитка, от колкото трябва да бъде. Нещо пило ли е от нея?
Плъхове? Диви кучета? Хора?
Всъщност няма значение.
Става и с куцукане минава от другата страна на тунела. Тук има ниши, в нишите има сандъци със специална плесен, в плесента има трупове.
Той плеви, полива с течна тор. Проверява кои са готови и с пъшкане ги замъква към перона на изоставената гара. Постепенно плувва в пот, отмалява и сяда, рухва легнал. Отпуска се, задрямва, но после гладът го вдига.
Празнината в корема го гризе и погледът му залепва по бутовете и ръцете на труповете. Дори най-новите са отровни заради торенето и растящата в тях зелена гадост. Непоносимият мирис и страхът от мъчителна смърт го спират. Виждал е какво става с жив човек, ял такова месо. Показвали са му…
Ръцете му треперят от пресилване, коремът му хлътва и боли. Днес, днес трябва да дойдат. Ако пак го забравят, утре няма да има сили да работи. Спре ли да работи, няма вече да му дават храна. Тогава, от глад, ще нападне работник от съседен тунел. И след това пазачите ще пуснат по него кучетата си. Питомните кучета. Четирикраки изроди, които са десет пъти по-жестоки от дивите.
Виждал е какво правят с нарушителите. Понякога пазачите събират всички работници и ги завеждат на някоя от арените си. Там, в средата, стърчи нарушителя и пазачите казват какво е направил. После пускат питомните кучета.
Стиска клепачи, сякаш може така да прогони спомена за екзекуциите. От слабост, не от сила, става и продължава. Извлачва още три ковчега с готова плесен на перона и рухва. Това е предела му. До тук е, поне днес.
* * *
Лежи по очи и в полудрямка-полуунес му се губят минути, часове. А после чува шум. Най-прекрасния звук на света. Потракване по релсите.
И те идват.
Вижда бледа точица, неясно петно, бледо сияние в далечината. С приближаването на силните прожектори, всичко около него става наистина тъмно. Изведнъж платформата става видима иззад халото на светлините си. Бавно, без бързане - дребна фигурка скоча в движение и изтичва напред до стрелочния лост. Машината с тракане и скърцане, все по-мудно, спира на перона.
Бордовете ѝ са покрити с висящи вериги, на които са закачени отрязани глави. Някой ден и неговата глава ще увисне там. Но днес, днес му дават вода и консерва.
Консерва. Консерва за него.
Устата му ломоти благодарности, докато пръстите тъпчат в нея храната. Пазачите вдигат товара с ръчни малки подемници, говорят си тихо, смеят се на някакви закачки, смеят се и на него.
Някой му подхвърля цигара в скута, но той е прекалено зает със съдържанието на консервата. Вкусът, вкусът е толкова прекрасен, че по бузите му се стичат сълзи.
Те вдигат и последния ковчег, после стоварват нови. Суетят се още малко, изгасят прожекторите към перона и включват тези отпред. Тръгват с вой, скърцане и усилващо се тракане по релсите.
Той ги проследява с поглед, докато плюска до повръщане. Те изчезват в далечината, той изяжда всичко и ляга по гръб. Унася се.
Задрямва, за да се събуди сит. Сит, о, чувството е неописуемо.
След малко човешката му природа взима връх и оглежда мястото с нови очи. Замисля се дали още сега да мести новите ковчези към нишите, да им слага тор... или просто да избяга. Претегля мързеливо идеята, преди за пореден път да осъзнае, че бягството е невъзможно – няма верига, която да скъса.
Никой не го спира да тръгне, накъдето иска.
Единствено гладът.
Умората, истинската умора от бачкането, а не от преяждането, накрая взима своето. Заспива дълбоко и без сънища. Когато се събуди, цикълът ще започне отново Както сигурно е ставало безброй пъти.
Той не брои времето.
* * *
Следи по траверсите...
* * *
Още спящия му ум се разсънва веднага. Нещо е минало по диагонал на железопътната линия пред перона. Огромно и с ноктести лапи, куцукащо....
Той пада на колене и лакти, души дясната, замазана следа. Виждат се обилни мазни петна в очертанията на провлачената стъпка. Кракът на създанието е бил ранен и по него се е стичала кръв.
Само че не е кръв. Прясно е, мирише на нещо телесно, но не е кръв или пот.
* * *
Парализиран между страха и нуждата, той проследява дирята. Ранените зверове и мутанти са страшни, но обръщането с гръб на опасността го изпълва с ужас. Върви на пресекулки, спира и тръгва през две крачки, тласкан напред и назад от едни и същи пориви.
Добира се до чупката между стената и обърнатия преди столетия вагон. Чува хъркане и замръзва, а сърцето му бие обезумяло в гърдите. Иска да избяга, но малодушието е заковало крайниците му за металния под. Не може да диша, притаил дъх до несвяст.
Събира целия си кураж и с последната искрица на волята размърдва стъпала, отстъпва тихо назад.
Отдалечава се, осмелява се да издиша и внезапно хуква. Хуква, колкото го държат нозете му.
Тича безпаметно, в съзнанието му остават само накъсани образи. Спъва се, пада, става, тича, залита, удря си ръцете, кръв по дланите, тича, дъха свършва, пада.
Лежи, треперещ от изтощение, притъмнява му, усеща мокрота изпод мръсотията отпред на панталоните си. Урина.
Трепери, докато се изправя. Сега вече трепери от умора, не от страх.
Става и с леко залитане тръгва назад.
Ако патрулът на бандата го завари тук, ще умре вързан за онзи стълб на арената. Ще крещи, докато питомните им четирикраки зверове късат плътта му, а пазачите крещят пияни и превъзбудени, наддавайки чие куче ще отхапе най-големия къс месо.
Връща се назад и нозете му се подвиват от слабост.
Не е тичал така, откакто бандата го хвана и пороби. Тогава го хванаха и го биха така, че никога да не забрави.
Бавно, със залитане, се връща обратно.
* * *
Плеви, полива с тор, увива като мумии телата с узряло „Зелено“. Тук-там труповете не плесенясват правилно, той слага стар и похабен противогаз, реже преждевременно загнилото. Негодните парчета ги събира в количка и тръгва по посока на завоя, от който идва дрезината с господарите му. На сто крачки от извивката, от едната страна на железопътната линия, има назъбена дупка в стената. Тика количката нататък, за да изхвърли нагнилото през тази процеп.
Пътя му минава покрай чупката между стената и падналия вагон. Още пресният страх го стисва за гърлото и той минава от другата страна на железопътната линия. Подминава и чува хъркането.
Хъркане на умиращо създание.
Подминава го...
Звукът го гони и настига. Хъхрещия звук се примесва с тихите стонове на страдащо същество. Раненото нещо усеща присъствието на минаващия и надава тихо, немощно скимтене.
Подминава, а количката натежава в ръцете му.
Подминава, но нозете му сами скъсяват всяка следваща крачка. Накрая спира.
Спира и за миг стои с празен ум, търпеливо чакащ пристъпа на милосърдие да отмине.
Болното или ранено създание изскимтява отново и сърцето на човека трепва.
Укорява се, че е глупак.
Но истината е, че би подминал, ако там, зад чупката, до стената, умираше човек.
Тихият, смазан от болка стон и скимтене прозвучават отново – слабо, с онзи особен тембър, когато огромно животно едва има сили да скимти.
Човекът въздъхва, пуска количката и се връща до перона. Взима от боклуците, които минават за парчета плат и са му дадени да увива труповете на определен ден от плесенясването им.
Отива към падналия вагон и този път се шмугва в пролуката. Покатерва се през кюлчетата от забравен преди векове метал и вижда раненото.
Определено не е куче.
* * *
Дори в полумрака се вижда, че нещото има два чифта ръце с пръсти-остриета и невъзможно мускулести задни крака с удължени като на животно стъпала.
За един удар на сърцето човекът стои разлюлян между ново бягство и напикаване на място. После прехапва език, приближава създанието и го оглежда отблизо.
То има огромна бронирана глава, паст на свръх-хищник и костни плочки около малките, изцяло черни очички.
Туловището и мощните крайници са обковани в дебели хитинови плочки.
Шрапнели от взрив са надупчили цялата дясна половина и през дълбоките входни отверстия тече полупрозначна слуз.
Не е кръв, но сигурно служи за същото, а е изтекла огромна локва. Създанието изглежда почти мъртво.
Той преглъща, приближава донякъде и подвиква безсмислено, глупаво „хей”. Съществото помръдва масивната си като таран глава и притваря малките си като черни копчета очи.
Мъжът се колебае, внезапно подсмърча и търка нос с опакото на дланта. Накрая се решава и влиза в обсега на огромните, ноктести крайници. Почти е изненадан, когато тварта не го убива. Може би е прекалено слаба или има достатъчно разум да осъзнае, че идващият не носи оръжие.
Човекът отделя едно от парчетата плат и увива открита рана върху горната дясна „ръка” на нещото. Долната дясна ръка обаче се оказва счупена и човекът няма какво да направи, така че я подминава.
За шрапнелите, които са вътре в месото, също не може да направи нищо. Неравните дупки по туловището запушва, като напъхва в тях парчета плат. Самото тяло е прекалено едро, за да го увие в каквото и да е подобие на бинт. Затова слага импровизирани пластири –ивици мръсна тъкан, намазани с утайката от течността за поливане на труповете. Тя е отвратително лепкава, но сега влиза в работа. Някаква работа...
Човекът дълбоко се съмнява в резултата от неумелите си усилия, но за негова изненада сълзенето от раните спира. Сигурно чудовището има колосални съпротивителни сили и дори малкото помощ му е достатъчна, за да обърне хода на битката със смъртта.
А мъжът, избягвайки да мисли върху постъпката си, се връща при количката с отпадъците.
* * *
Цикълът на работа, сън, умора, глад, храна и отново работа го завладява напълно.
Забравил е стореното, когато по време на сън нещо го пробожда в тила. Болката е остра, изгаряща и тялото му мигновено потрепва в опит за скок, битка, бягство, надаване на предсмъртни викове от гърлото на ужасен примат.
Не успява дори да отвори очи.
Болката е ужасяваща, нещо тънко, остро и дълго прониква все по-дълбоко в тила му, плъзва се изпод черепа и дълбае направо в мозъка.
Мъжът безмълвно пищи от ужас, но плътта му е напълно парализирана. Неподвижна и безмълвна насред изпепеляващата агония....
... а после всичко свършва и липсата на нажежения шиш е блаженство.
Човекът едва сега се разхълцва, рукват сълзите и чува накъсания звук на пресекливото си дишане.
Каквото и да се е случило, не го е убило. Така че немощно надига глава и размътените му очи съзират пустия перон, редиците с ковчези и двете черни линии на железопътната линия. Всичко залято с мътната, слаба светлина на мъждукащите лампи под високия таван. Единствената нередност е силуета на създанието, приклекнало на пет, шест крачки от лежащия. Излъчва.... търпение.
Просто седи неподвижно като огромен, сит хищник. Втората му дясна ръка-клещи необяснимо как е зараснала. Следите от шрапнелите са се превърнали в съзвездие от струпеи и ямички. Всъщност изглежда почти оздравяло.
За момент двамата се гледат, после създанието става, завърта се и изчезва. Прави го напълно, абсолютно, смразяващо безшумно. И се стапя в полумрака с неуловимостта на образ, роден от заблуда на окото.
И... няма го.
* * *
Патрул на бандата идва с платформата по железопътната линия, носи му храна и вода.
Първо изяжда храната. Наведнъж, докато сумти от преглъщането на едрите хапки. Наяжда се, става му тежко и сънливостта го поваля.
Понечва да пие от тубата, преди да се предаде на щастлив, безпаметен сън. Обаче… водата горчи.
Горчи по особен, тънък, непоносим начин.
Сигурно има някаква мръсотия вътре в тубата и не са я почистили. Ако им каже, ще го накажат. Патрула не одобрява оплакванията.
Не му остава друго, освен да заспи жаден. После да се събуди пресъхнал и дълги часове да работи, докато слюнката му стане на лепило в устата. Накрая отива до тубата и пие на едри, ненаситни гълтоци.
Езикът му се сгърчва и последната глътка я плюе с отвращение, което надвива жаждата. После започва да го боли корема, да се редуват пристъпи на сънливост и превъзбуда.
Трябва му време докато осъзнае, че водата винаги е имала този отвратителен привкус. Просто досега сетивата и ума му са мъждукали притъпени. Поради някаква причина сега усеща всичко по-остро, по-ясно.
Болезнено ярко.
Мъжът седи на земята с ръце върху присвития корем и внезапно осъзнава, че вижда с кристална яснота през полумрака на тунела. Чува и долавя миризми с плашеща острота.
И не изпитва глад…
Подхвърляните консерви никога не са го наяждали истински. Били са временно притъпяване на непрекъснатата празнина в корема му. Кратко отслабване на стърженето в стомаха, колкото да дойде сънят.
Но сега не се гърчи от глад.
Чувства се добре, с ясни мисли и остри сетива. С новото си силно зрение долавя мимолетното мярване на едър хищник. В събудения му ум пламва любопитство и се ражда догадка:
- Ти ли ми направи нещо?
Млъква, почти поразен. Не е чувал собствения си глас от… години?
Смълчава се смутен, а сянката на чудовището чезне с бързината, с която се е разкрила.
Мъжът и не разчита на отговор. Изчаква напъните за повръщане да отминат, отпива още от отвратителната вода и става да работи.
Този път свършва всичко наведнъж, без полуприпадъци от изтощение. Приключва необяснимо бързо и лесно, без усилие.
И неочаквано разполага с нещо нежелано от господарите му – свободно време за размисъл.
* * *
Суровата плесен по труповете е отровна – смъртта от изяждането ѝ е толкова неописуема, че я пазят като последно средство за сплашване на робите. Ценна е, защото от нея бандитите правят зелен наркотик, който е мощен, пристрастяващ… и събужда магическата мощ на латентните псайкъри.
Преди, в малкото светли моменти на мисловна полубудност, мъжът се е питал дали господарите му са еретици и служат на хаос Боговете. Дали нарочно продават обработеното Зелено, за да превръщат наркоманите с потенциална дарба в живи врати за демоните от Иматериума.
Сега тези въпроси нямат значение. Воден от интуицията си, той започва да вкусва по малко от суровата зеленикава субстанция. Първия път повръща веднага. Втория път задържа отровата и бързо колабира. За минути изпада в треска и после в ступор. Проточват се дни на агония, които търпи парализиран и в съзнание. На път е да се предаде на отчаянието, когато оздравялото чудовище се надвесва над него и пронизва гърдите му с тънкия, иглен връх на дългия си език
Промушването носи същата болка, която наскоро изпита в тила, по време на съня си. Би трябвало да се ужаси от разкритието, но е прекалено слаб за каквито и да е силни емоции. А и отдавна подозира истината – за добро или зло, спасеното от него чудовище го е променило.
Променило го е и той не умира.
Оцелява и отхапва от плесента за трети, четвърти, пети път…
Всеки следващ път я приема все по-лесно, чувства се все по-добрe – и вътре в него постепенно се разгаря пламък. Огън, който винаги, цял живот, е усещал да се надига във вените му, зад челото, изпод сянката му.
Пожар, който копнее да бъде пуснат на свобода…
* * *
Чака ги, отхапвайки по малко от парче месо. Малък къс от нечий бут, целия прояден от тънки като косъм, изумруденовлакнести нишки.
Чака ги, а те идват със скърцане и потракване, което чува отдалеч. Появяват се иззад завоя и светлините на голямата дрезина обливат тунела, но вече не го заслепяват.
Чака ги и те постепенно забавят скорост, докато накрая платформата им спира на перона.
Виждат го, различават какво яде и започват да се шегуват. Някой подмята, че трябва да търсят нов роб за тук, защото тоя е взел-дал. Друг на майтап пита дали трябва да вземат нещастника до убежището или още тук да го затворят в ковчег и да го полеят с течната тор.
А обектът на подигравките им стои и си задава един, единствен въпрос:
„Какво им има на човешките създания, че могат да са щастливи дори в ада, стига да има над кого да издевателстват?“
Стисва с пръсти топката плесенясало месо, а болката и гнева клокочат в гърдите му, мачкат сърцето му от вътре, напират да излязат някак от него, да се изтръгнат от хватката на волята му с ръмжене и скърцане на зъби.
Но това не е достатъчно. Това не му стига.
И тогава, в миг на кристална ярост и яснота, разбира.
Горчи му нещо по-дълбоко от потисканите с години болка и гняв.
Дълбоко, неизразимо разочарование. Толкова бездънно и всеобхватно, че представлява присъда.
Стиската материя в шепата му пламва. За миг цвърчи, топи се и бълва мазен дим. А после между сгърчените му пръсти няма нищо освен кълбо от синьобял пламък. Чиста смърт, която излита от ръката му и помита платформата.
Изпарява я като паяжина, близната от горелка. Метал, пластмаса и плът изчезват с еднаква лекота и чак тогава сблъсъкът между Реалност и сурова магия поражда взрив.
Ударната вълна идва със закъснение и помита разполовената платформа в срещуположни посоки. Никой от бандитите не оцелява.
Никой от мъжете на голямата дрезина не остава жив. Ако дори един от тях остане жив още миг и поеме само още една глътка въздух… би било разточителство за Вселената.
* * *
Дребен и кльощав човек тича тромаво по траверсите и пищи от ужас.
Това е бандита, който на гарите притичва пред железопътната платформа и мести стрелочните лостове. Има оръжие с провесен през врата му ремък, което се мята и му пречи да бяга. По средата на един от пронизителните си крясъци млъква и пада по очи на земята. Дори не разбира, че е бил спънат – надига се на лакти и колене, опитвайки едновременно изправяне и пълзене.
Огромна, мълниеносна и безшумна сянка го притиска към пода и разтваря широко зъбата морда над треперещия му гръб. Езикът се стрелва – дълъг, мускулест, мощен… и с неочаквано остър, тънък като игла връх. Този език се забива в тила на жертвата, плъзва се навътре, много навътре, смъртоносно навътре… но жертвата не умира. Само притихва и започва да диша бавно, дълбоко, невъзможно спокойно.
Стига целта да е била парализа на викащия – тя е постигната. „Целувката“ обаче продължава още дъх и – в този миг от Вечността – стоящият на трийсетина крачки бивш роб съзира меко, златисто проблясване.
* * *
Случва се и отминава за секунда, а мъжът има чувството, че му се е привидяло. Ако е имало изблик на сияние, то не е докоснало очите му. Новите му сетива са силни, а мозъкът му обработва сигналите от тях с непривична точност и яснота. Не, в зениците му не е идвала светлина от към чудовището и бандита.
Но просветляване е имало…
И това, някак си, му се струва изключително важно…
* * *
Решава, че му се привижда заради влиянието на Зеленото. Сега, когато силата му на псайкър е събудена, наркотикът повече не му трябва. Ако се е пристрастил, ще трябва да стиска зъби или още по-добре – да напусне това място. Всъщност трябва да се махне от тук задължително. Той отива към бандита и кляка, а чудовището се отмества от лежащия по очи.
Подема разпит, който е дълъг и оплетен. Някога, в един друг живот, бившият роб също е бил бандит, умеел е да изтезава и разпитва. Само откъслечни спомени са останали от онези способности, а пък парализирания ломоти, докато умът му се лута между паниката и упойката на чудовището.
Все пак питащият разбира, че преди седмица патрул на бандата попаднал на отряд от мъртви бойци. Тежко въоръжени и бронирани, натъпкани със страхотно снаряжение, каквото няма в подземията на града-пирамида. Всичките разкъсани от великански зъби и нокти, но личало, че са дали отпор срещу нападателя си. Навсякъде имало пръски засъхнала слуз, `дето не била човешка кръв. И парченца от изкъртена броня, `дето не прилича на имперска изработка.
Какво направили ли?
Патрулът прибрал всичко ценно, а телата с останалото по тях замъкнал до най-близките пещи. Два дни по-късно из нивото плъзнали супер тренирани копелета от горните етажи на Кошера, истински раздавачи на смърт. Не се интересували от изгубената екипировка, нито от бандите на етажа, ами търсели нещо. Сигурно онова, което убило ония, първите.
Бившият Роб хваща главата на парализирания, обръща я нагоре и настрани, така че да съзре неподвижно стоящото чудовище:
- Като това ли?
Вместо отговор лежащия няколко секунди остава безмълвен и взрян в огромната зъбата муцуна. После опитва да говори или извика. Не му се разбира, защото неясния звук в гърлото му преминава в хълцане. Просто лежи с корем на пода, докато главата му е в ръцете на Бившия, и с хълца с леко подскачане на отпуснатите рамене.
Отвращението от подобно малодушие залива мъжа и той понечва да счупи врата на бандита. Спира го нежеланието на чудовището. То изобщо не помръдва, не надава никакъв звук, но Бившия Роб усеща несъгласието му тази страхлива отрепка да бъде довършена.
Въздъхва, нарамва висящото като парцал тяло и се изправя. Трябва да се разкарат от тук, от нивото изобщо. Разполагат с една, единствена приемлива посока.
Надолу...
* * *
Избягват групичките от местни, дори да са малобройни. Редките единаци по пътя им лесно се превръщат в храна и за тримата. Нежеланието на Бившия да приобщават нови членове някак се предава на чудовището. Малката бройка на отряда им позволява незабелязано да се промъкнат в най-дълбоките подземия на града-пирамида. Може би под равнището на истинската повърхност на планетата, която човеците никога не са виждали.
Тук, където едва мъждука по една лампа на цяла отсечка, намират търсеното. В първия момент почти го подминават, защото то се слива напълно с безлюдната околност. Прилича на изоставено бунище, в което плъховете са изровили всичко годно за ядене и също са си отишли. Дори тримата, с техните виждащи в тъмното очи, едва различават оскъдните издайнически следи…
…Онази лъкатушеща ивица ей там е пътека сред боклуците. В ляво гофриран лист от изгнила ламарина лежи върху прекалено правилно сложени една върху друга стари гуми. В дясно хълмче от разни неща в действителност представлява землянка – издават я добре замаскираният вход и комина, имитиращ обгорял агрегат с решетка. Даже „ароматът“ на вмирисана плът се губи заради мощната воня на всичко, захвърлено тук и способно да гние. Бившия Роб преценя къде приблизително се пада „площада“ на тази мизерна дупка и спира там. Разчиства малко с крак и слага месо на пода. До храната рисува голям бял кръг, а в него червен кръст от два пресичащи се, относително широки правоъгълника. Ако в тукашните обитатели е останала поне капка човешки разум, би трябвало да разпознаят посланието.
После се изправя и напуска селището на мутантите, бърчейки нос от невъобразимата миризма.
* * *
Избира сравнително открита позиция на около сто и петдесет крачки от бърлогите на нещастниците. Пали огън с подръчни вехтории и сяда в лотос, протяга ръце към пламъците. Зад гърба му Слуга застава изпънат, провесил лазерната си пушка на ремък през врата. Наблизо Чудовище се скрива в близките сенки, но скоро започва да излъчва недоволство и нетърпение. Огромната твар през пет, шест минути сменя мястото си, души въздуха, ошипената ѝ опашка потрепва с връхчето си. Накрая Бившия Роб се обажда:
- Време е на надраснеш хищника в себе си.
Масивната като таран, зъбата муцуна се обръща към него. Очите го поглеждат с… пълна липса на гняв или смут. Чернотата им е непроницаема, защото не крие нищо. Създанието обаче разбира думите му и по-важно, осъзнава смисъла им. Изляга се като великанска, шестокрака котка и слага бронираната си глава върху предния чифт „ръце“. Сега вече и двамата потъват в търпението си.
Само двамата - Слуга не брои минутите. И в предишния си живот не се е отливал с буден ум и способност да мисли. Сега, когато е в гещалт с по-силни присъствия, окончателно е свел живота си до доволно, почти безсъзнателно съществуване.
Двамата чакат…
Жалкият огън вече догаря, когато долавят приближаването на дребна, прегърбена, немощна сянка. Отдалеч виждат, че е преждевременно състарена жена с уродливи деформации по главата и тялото. Единственото интригуващо нещо в нея е малък, тихо хленчещ вързоп в прегръдката ѝ.
Човешката и… някак дори новата половина в мъжа потрепват от жалостива погнуса.
- Господарю? – чува се в полумрака.
- Господар? – отвръща той – Някога бях господар. Бях бандит, крадец на жени и деца, робовладелец и убиец. После ме поробиха и все пак останах човек с чиста плът. Но вече не съм нито едно от това.
- Как… - тя спира на няколко крачки от огъня. Там, където за нейните очи е границата между светлината и тъмнината:
- … да те наричам, господарю.
- Бившия Роб, дъще, така ме наричай – той почти размисля, но потиска нарастващото си отвращение на здраво към болно животно. Махва ѝ подканящо с ръка:
– Ела, покажи ми детето си.
Тя помръдва, но остава на място, все едно краката ѝ са заковани. Бившия не бърза, седи и протяга ръцете си към оскъдната жарава.
Изродената жена накрая се обръща и прави няколко крачки към селището. Мъжът се пресяга и хвърля в огъня парцал, напоен кой знае от къде с граниво машинно масло.
Тя уж тръгва, но спира. Връща се на предишното си място и стои. Стои, стои и само устните ѝ мърдат. Накрая събира дъх:
- Ще го излекуваш ли?
- Мога да опитам – не е нужно да уточнява за кого става въпрос.
- Ти… как?
- Чудовището ще го убоде с езика си. – очаква от нея пак да отстъпи или направо да избяга, но тя е отчаяно смела или просто отчаяна.
- Нямаш ли… лекарства?
* * *
Той свива рамене. Предвид как изглежда тази майка, едва ли е дала добри хромозоми на детето си – нито собствени, нито бащини. Генотипът на малкото вероятно е толкова увреден, че не би доживяло до пубертета. Никакви лекарства няма да сторят повече от временно облекчаване на симптомите. Нужна е генна терапия, която в тези подземия е по-невъзможна от това бог-Императора на човечеството да се появи иззад ъгъла и лично да ги благослови.
- Какво ще му стори?
- Казах ти. Ще го убоде с езика си.
Тя мълчи, колебае се. Надява се мъжът да започне да я убеждава, да ѝ сподели някаква тайна. Предложеното от него е толкова просто, че събужда недоверието ѝ. Иска ѝ се да отстъпи, но надделява надеждата.
Безумната надежда.
- Какво да сторя, господарю?
- Остави го на земята, направи десет крачки назад и седни на петите си с долепени колене.
Вместо да се подчини, тя се извива настрани. Върви наляво-надясно, в тясната ивица между бягството и приближаването. Той мълчи, не се намесва и накрая тя се покорява на съдбата. Може да усети примирението ѝ, да го разчете в изражението ѝ. Разпознава погледа – виждал го е в очите на женските бойни кучета, когато оставят човеците да им вземат малките.
Дори след пресичането на вътрешната ѝ граница, тя намира повод да се бави. Отнема ѝ още минута, докато се престраши и сложи бебето си по начина, поискан от Бившия Роб. Мъжът кимва одобрително, но не става. Продължава да грее ръцете си, но чудовището се надига с плавни движения и надвисва над младенеца.
* * *
Бронираната му морда се открехва и между зъбите-кинжали се мярка върха на дългия, тръбовиден език. Следва убождането и сега, този път, Бившия долавя по-ясно същността на „целувката“. За смъртните му зеници всичко се случва в полумрака и трае по-кратко от примигване. Разумът му проумява физическата част, която действа като заразяване с лечебен ефект. Ужасяващо и все пак разбираемо, близко до недостъпно скъпите генни терапии.
Но… в магическия му взор на пробуден псайкър избухва заслепяваща златиста светлина. Тя е прекрасна, болезнено ярка, възторжено слънчева и изригва „иззад“ чудовището. Не физически зад, не просто от другата му страна – ориентирите на материалния свят нямат нищо общо с това „иззад“. То не може да се обясни на земен език.
И в мига на „целувката“ тази неизразима съвършеност прелива като течно сияние из тялото на детето. Разлива се вътре в него, сякаш досегашната му плът е била празен и кух съд, чакал истинския си живот.
Мъжът затаява дъх, съзерцавайки как детето и чудовището греят като малки, съвършени слънца. Толкова е прекрасно, че от очите му потичат сълзи на религиозен екстаз.
Никога, никога до този миг не е бил истински вярващ. Нито в бог-Императора, нито в Мрачните Богове, Съдбата, Абсолютния Създател или каквато и да е облечена в думи представа за висша сила. Тук, сега, за един удар на сърцето, той най-накрая разбира какво е усещането за един смъртен от непосредственото присъствие на божественото.
* * *
Майката изпищява, скача и се втурва към чедото си. Никой не я спира да го вземе и хукне към селището. Бившия я проследява с поглед и дава знак на Чудовището да не закача наблюдателите, които неумело се крият наоколо. Нека вървят и разкажат видяното, нека се убедят, че дребосъкът е жив в ръцете на майка си. Единственото, което може да се обърка, е ако в близките дни невръстният мутант умре по каквато и да е причина. Ще бъде приписано на тях, пришълците.
Чудовището би предпочело просто да нападне тези нещастници и зарази колкото се може повече от тях. Колкото до третия им спътник, той не се стреми към нищо – елементарните му пориви са към парчето месо, което мъжът вади от раницата си.
Всъщност не опира до угаждане – Слуга е прегладнял, но не може да посегне по свое желание. Лечебната зараза на чудовището създава гещалт между двамата човеци, а по-силната воля на Бившия му дава пълна власт над Слуга. Стига да пожелае, би могъл да го накара да се хвърли безропотно в някоя шахта. Същата връзка обаче кара Бившия да усеща примитивния, неконтролиран глад на другия като свой собствен. Смилява се и хвърля суровия къс през рамо, а Слуга излиза от неподвижността си с рязкостта на добре обучено стражево куче. Миг по късно от към него се разнася звук от мляскане, сумтене и дъвчене.
Звуците напомнят на Бившия за съществуването, което доскоро е водил като роб. Странно, но мисълта за твърде близкото минало не предизвиква в него нито срам, нито ожесточение. Било е, вече не е.
Вади втори резен месо, запича го на огъня и яде. После спи, става, оглежда местността. Губи четири дни, преди да дойде следващият посетител.
* * *
Пристига грохнал тип, в който възраст, мутации и лош живот си поделят удивително грозното му лице. Сигурно има стотина календарни години, което в подземията на кошерен град се равнява на двувековна старост другаде. Дядката приближава и сяда до огъня с безцеремонността на онези, които вече не се страхуват от смъртта.
- Месо? – предлага Бившия.
- Зъбите ме болят. – отвръща другия с гъгнив глас. Присвива малките си и приближени едно към друго очи, покрити от сбръчкани клепачи:
– Как ти викат там, от където идваш?
- Аз съм Бившия Роб. – интонацията на отговора дава да се разбере, че попитаният сам се нарича така. Старецът претегля чутото, мълчи, с бавни движения вади грозна като него лула. Тъпче я с гадост, пред която „Зеленото“ е безобидно като чистия тютюн на горноетажниците. Субстанцията удря Бившия в носа, още преди да е запалена.
- Палиш открит огън близо до селото ни.
- Мислиш, че мога да привлека лоши гости?
- Да, страннико, можеш.
- Значи самият аз не съм лош гост?
Клепачите на дядото съвсем стават на цепки. В него има нещо повече от безстрашието на човек, живял прекалено дълго и станал безразличен към заплахите. Самият той е заплаха. Обаче Бившия също е станал безразличен към оцеляването на всяка цена:
- Е, защо ловците ти не стрелят по мен?
Старейшината на селото вместо отговор леко прегърбва рамене. Не, извива ги така, както при млад и силен човек би било напрягане на тялото за битка.
- Детето на Половин Ябълка се оправя. – уж само го казва, но в гласа му се долавят равни части неверие и наежено любопитство.
- Тоест?
- Имаше лоша инфекция. Сега няма. И… някак става по-здраво. По-силно.
- Лошо ли е?
Старецът видимо се поколебава. Накрая все пак човешката му природа взема връх. Човеците са любопитни създания.
- Как го направи?
- Тези, които наблюдаваха жената с детето? Те не ти ли казаха какво видяха?
- Твоето чудовището е ужилило малкия с върха на езика си.
- Чудовището не е мое. – възразява Бившия и понеже това ще уплаши достатъчно умния му събеседник, допълва – Нито аз съм негов. По-сложно е.
- Ами обясни го простичко – настоява Стареца – като за мене.
- Добре – съгласява се Бившия, но все пак губи няколко секунди, събира си мислите, търси правилните думи. Губи още дъх, два преди с вътрешна изненада да осъзнае, че смята да каже истината:
- Чудовището те убожда и вкарва в теб зараза, която лекува. Но това е само едната половина. По-малката половина.
* * *
Старецът кимва, сякаш вече е знаел това. Но не прекъсва, чака търпеливо Бившия да довърши отговора си:
- Когато те убожда, иззад чудовището изгрява златна светлина. Тя се разлива в ужиления и става част от него. И ужиления вече е само наполовина себе си, наполовина златна светлина.
- От къде идва тази светлина? – уточнява Стареца. Невъзмутимата му маска-изражение едва доловимо трепва.
- Страхуваш се, че идва от Губителните Сили?
- Ако не е от тях, какво е?
Бившия поклаща леко глава в знак на отрицание:
- Губителните сили са алчни за нашия свят. Те дават лъжливи дарове, докато слугите им жадуват да обсебят нашата плът и да се наслаждават на реалния свят.
- Не ми повтаряй гладките думи на свещениците от горните етажи.
- Те са верни, когато става дума за Покварения хаос.
- А не важат ли и за теб и чудовището? Каква е разликата? Сам каза, че тази светлина се е разляла в тялото на болното. Обсебило го е.
- Златната светлина не се интересува от този свят. Не копнее за него. Тя иска да ни спаси.
- От какво да ни спаси.
- След смъртта нашите души отиват в Отвъд. Там изчезват съвсем или са грешни и демоните ги докопват.
- Не богохулствай. Бог-Императорът бди над човеците. Даже над отрепки като нас.
- Бди, но накрая отсъжда. А ти достатъчно праведен ли си, за да отидеш при Него, а не в лапите на демоните?
- Защо питаш за мен?
- Защото на този въпрос всеки може да отговори само за себе си.
* * *
Старецът не казва нищо. Не би могъл да каже нищо.
Бившия също мълчи, но накрая проговоря:
- Ако не ми вярваш, си върви. Аз също ще си тръгна, а вие, ако искате, убийте излекуваното дете.
В потвърждение на думите си той става и започва да събира нещата си. За четири дни малкия огън се е превърнал в съвсем истински бивак. Събира си вещите без бързане, но и без помайване. Леко присмехулния поглед на Стареца изчезва, когато осъзнава липсата на преструвка от страна на Бившия.
- Чакай, отговори ми на един последен въпрос.
Бившия спира, въздъхва съвсем откровено от досада и поглежда дядката. Онзи махва примирено с ръка:
- Седни, не стърчи така.
Бившия сяда, дядката дъвче мундщука на още незапалената си лула. Накрая подхвърля уж небрежно:
- Тая твоя златна светлина. Нашите души са важни за нея, но не е като Губителните Сили. Каква е разликата?
- Тя не иска душите ни, за да ги напъха в някакво Мрачно Царство и да издевателства над тях. Тя им позволява да станат едно с нея, да живеят вечно след края на тленната им плът.
Старецът го гледа дълго, тесните цепки на клепачите му са се превърнали в нормални очи с зеници и пожълтяло от възрастта бяло.
- Истина е. – казва накрая той – Изричаш истината.
- Не, искрен съм. Само вярвам, че изричам истината – отвръща Бившия – Може да изричам неволно лъжи, защото съм заблуден. Не забравяй това.
Старецът се изправя рязко, маската-изражение се напуква съвсем. Страх, истински страх се вижда на сбръчканото му лице:
- Защо, защо каза това?
Бившия не отговаря и другия почти извиква:
- Защо сееш съмнение срещу самия себе си? Играеш ли си с мен?
Бившия отново не отговаря, само среща зениците на Стареца. За втори път преплитат продължително погледите си. Бившия не знае какво грохналия мъж вижда в неговите очи, но то не просто успокоява столетника. Пречупва го:
- Ти се опитваш да бъдеш праведен.
- Да. – признава без скромност, но и без горделивост Бившия. – Опитвам се.
* * *
Старецът сяда обратно, но още няколко секунди е откровено развълнуван. Накрая любопитството му отново взема връх:
- Кажи ми, Праведнико, защо твоята златна светлина не се интересува от този свят?
- Защото така я виждам. Виждам я като Светлината В Сянката.
- Каква е тази сянка?
- Вселената, в която живеем.
* * *
Старецът отново мълчи, обмисля чутото. Понечва най-накрая да разпали лулата си, но неочаквано пръстите му се разтреперват. По бузите му внезапно се стичат сълзи и Бившия разбира истината:
- Половин Ябълка ти е дъщеря.
- Да. – старецът навежда глава, удържайки откровеното ридание с неистови усилия на волята. – Последното ми живо дете. С последното ми живо внуче.
Старейшината най-накрая се пречупва. Раменете му беззвучно се разтърсват.
- Защо, Праведнико? Защо горноетажниците не ни помагат? Имат всичко. Имат кораби, които летят между звездите, лекарства, машини, генетика, лекари. Защо, защо трябва да има мутанти, болни, нещастни? Защо трябва да има толкова бедни, когато на света има планини от богатства? Защо, Праведнико?
- Старче, ние, долноетажниците, не сме бедни. Ние сме излишни.
* * *
Оставя Стареца да се наплаче. Взима лулата му, разпалва я и му я подава. Стария мъж най-накрая успява да я захапе със зъби и да всмукне от дима. Дръпва няколко пъти, въздъхва пресекливо, избърсва сълзите си с опакото на дланта.
И двамата не казват нищо.
Старецът пуши лулата си, съвзема се, погледът му възвръща привичната си твърдост. Когато лулата му изгасва, той става и казва:
- Идвай в селището, чакаме те.
* * *
И Праведника кимна и тръгна и влезе в селището. След него вървеше Чудовището и убождаше хората с върха на езика си.
И във всеки благословен се разливаше прекрасна, божествена светлина.
* * *
Видяно и записано на 02.05.2021 г.
по летоброенето на Старата Земя
Автор: Черно Слънце
