"Трийсет дни по-късно" - един постапокалиптичен разказ на Даниела Тенева
Напускам болницата. Навън е тъмно. Няма улично осветление, но луната е почти пълна и се вижда достатъчно. Тихо е, хладно е, пусто е. Къде са всички? Опитвам се да си спомня по коя улица се стигаше до центъра. Там трябва да има някой. Краката ми треперят от дългото обездвижване, но свежият въздух ми дава сили. Никога не съм си мислил, че ще се радвам на нещо толкова просто като въздух. Забелязвам счупени витрини на магазини, някои са направо с отворени врати. Тук-там виждам купчини, приличащи на мъртъвци, но си налагам да не ги гледам. Стигам до градската градина, без да съм срещнал никого. Ето къде били всички! Сигурно ще има концерт или нещо подобно, въпреки че е странно тихо. Паркът е пълен с хора, които просто си стърчат прави и леко се клатушкат.
- Извинете, бихте ли ми казали какво се случва?
Не получавам отговор, дори не ме поглеждат. Да не би да е някаква масова практика по медитация или нещо за рекорд на Гинес?
- Бихте ли ми казали кой ден е днес? - пробвам с друг, но отново нищо, насочвам се към младо момиче и се опитвам да заговоря и нея - Имате ли вода? Устата ми е пресъхнала, а нямам никакви пари в себе си?
Тя се завърта с гръб към мен и вдига поглед към звездното небе. Аз виждам полицай и опитвам и с него.
- Можете ли да ми помогнете? Току-що излизам от болницата, а там нещо не е наред...
Тогава забелязвам младеж с къси панталони и боси крака, а вместо пръсти на ходилата си има нещо с цвят на кожа, но форма на корени, потъващи в рохката пръст. Обръщам внимание и на останалите, всички до един са само на тревните площи и стъпалата им преминават в корени, губещи се в земята. Какво, по дяволите? Някои прегръщат дърветата, и кожата на ръцете им плелива в нещо наподобяващо бръшлян. Сигурно все още не съм се събудил! Усещам как паниката се надига в мен, започвам да отстъпвам, да се въртя в кръг... Нима още съм в болницата и не съм се събудил? Или аз съм последният нормален човек? Каква смехория! Преди смехът да е избухнал от устата ми, нещо ме сграбчва за крака и ме дръпва надолу. А аз вече съм сигурен, че санитарят, когото видях на излизане от болницата с бръшлян, излизащ от очите, устата му и вероятно всички останали дупки, не е бил плод на все още замъгленото ми съзнание. Сега ще свърша и аз по този начин. Все още съм слаб и нещото успява да ме свали на земята и издърпа в някаква шахта. Вместо плевел обаче, най-накрая виждам разумни очи. Светли. Завъртяла е челника си така, че лампата му да не ме заслепява, допира пръст до пълните си устни в знак да запазя тишина и ми сочи да продължа надолу по стълбата. Няма какво друго да направя, освен да изпълня указанията ѝ. Тя дръпва капака над главите ни и закрива слабата светлина на небесните тела. Сега зависим само от лампата ѝ.
***
- Какво прави там този глупак? - попита едрият мъж със сплетена на плитка брада и удари партньора си в корема, подавайки му бинокъла.
- Къде? - попита кльощавият, докато смръщено нагласяше лещите.
Първият бутна бинокъла в правилната посока и вече по навик пристегна ремъците на трийсет килограмовата огнехвъргачка впиваща се в гърба му.
- Сара, ела да видиш как някакъв загубеняк ще стане закуска на цветята!
Средна на ръст жена, с бледа кожа се приближи до парапета на сградата и издърпа бинокъла от ръцете на дребния.
- Този да не е луд? - изсумтя тя, наблюдавайки как въпросният субект се щура от едно зомби на друго, опитващ се да привлече вниманието им, за негов късмет безрезултатно. - Бързо, да го измъкнем от там преди някое да го е усетило.
- И защо да рискуваме заради някакъв неблагоразумник?
- Защото все още сме хора, както и той! - плесна го зад врата едрият.
- Огнемет, оставаш тук да им видиш сметката, ако нещо се обърка. А ти идваш с мен - нареди Сара без да обръща внимание на поредната им дрязга и избута другия мъж пред себе си.
За по-бързо се спуснаха по въжето в асансьорната шахта, промъкнаха се в кабината през отвора на асансьорния таван и излязоха в подземния паркинг. Притичаха разтоянието до дупката в пода на другия край на паркинга и скочиха в нея. Придвижваха се умело в тесния канализационен тунел, подминаха няколко стълби водещи нагоре, докато не стигнаха до нужната. Сара се заизкачва и след няколко метра стигна до кръглия капак на шахтата. Повдигна го и внимателно го приплъзна по паветата на площада. Подаде глава колкото да може да вижда. За късмет на всички, дезориентираният човек беше едва на няколко крачки и вървеше в нейна посока. Сара протегна ръка, сграбчи го за крака и го притегли в шахтата. Учудващо, той не изпадна в паника, успяха да се разберат и да се разминат по стълбата, тя върна капака на мястото му и заслиза след него. Двамата мъже се гледаха преценяващо и тя трябваше да им напомни да вървят. Дребният тръгна първи, Сара подкани с ръка новия да го следва и заситни последна.
На едно от разклоненията Огнемета се присъедини към тях и свърнаха в различна посока на тези, от които идваха.
Вървяха доста дълго в тишина и в индианска нишка през тесния, смърдящ на плесен и на места на фекалии тунел. По стените се мяркаха графити, осветени от челниците, от вулгарни и неразличими драскулки до философски мисли и изображения, достойни за арт галерия. Тъкмо подминаха надпис "Свобода или Смърт", когато жената, сега поела ръководното място, се обърна към новия:
- Аз съм Сара. Това са Огнемета и Кирката - кимна съответно към мъжете и зачака за името на новака.
- Ъъ, аз... аз съм Васил, да, Васил съм. Дали ви се намира малко вода? - след като Огнемета му подхвърли своето шише и момчето се напи, се обърна към другия мъж - Кирка? Това не е ли по-скоро секира някаква или брадва? - кимна към оръжието на Кирката, което представляваше двойна брадва с красиви релефи по острието и дългата дръжка.
- От името е, Кирил съм. А това - и той нежно прокара пръст по дърворезбата на оръжието си - е древнотракийски лабрис. Копие разбира се, но съвсем истинско оръжие. Гепих го от Археологическия, когато всичко отиде по дяволите. Седях си на смяна, следях камерите...
- Кхпорнокх - изкашля се Огнемета.
- ...и забелязах на една от тях как един от цветковците, е тогава още не знаех какво е, хвана една жена и от тялото му почнаха да излизат израстъци и да се впиват в нея. Бога ми, мислех че първака на Бай Тошо ми прави некви номерца. После жената падна, а оня се насочи към друга, после настана паника и...
- И той се насочил към брадвата...
- Лабрис!
- ...за която отдавна мечтаел, че ако ги вземат за заложници, ще използва да изпонакълца лошите и да спаси невинните посетители на музея. Чували сме го вече милион пъти - каза Огнемета и бутна Кирката по гърба да продължава да върви.
- Той не го е - изгледа го злобно дребният.
- Добре, а като казвате, че всичко отишло по дяволите...?
- Ти от къде падаш бе, момче? - Кирил му хвърли поглед от главата до петите и обратно. - С тия болнични дрехи, да не би да си бил в кома като Рик Граймс, хахах, сеш' ли се, шерифчето от "Живите мъртви", а?
- Хаха, да, да, точно така, кома, да. Събудих се днес в болницата и нямаше жив човек.
- И к'во ти се е случило?
- Амии, всъщност не знам. Не помня нищо. Знам че завърших училище, после бях в университета и после всичко почва да ми се оплита. Не знам.
- Остави го на мира - сопна се Сара, - не е моментът да си спомня причината, поради която е бил в кома. А като казваме, че всичко е отишло по дяволите... видя ги онези горе. Големите умове решили, че ще е много полезно да правят органи за донори от копия на хора, или пък изкуственият интелект да си има истинско тяло и започнали да си правят опити. Имало някаква чилийска лиана - трилистна бокила, чувал ли си я?
- Не мисля.
- Спокойно, никой не я беше чувал - избоботи отзад Огнемета.
- Та това растение можело да имитира други, можеш ли да си представиш? Расте в близост до някакво друго, с различна форма на листата и бокилата променя формата на своите, докато не станат абсолютно еднакви, не само на външен вид, ами и гени там разни или каквото има.
- И как разбират, че това всъщност не е друго растение, ами тази бокила?
- Защото листата в основата ѝ си остават нейните или пък по стеблото си има листа и като на няколко други растения, които са в близост до нея. И умниците решили да пробват дали бокилата не може да вземе формата на органи или пък още по-добре на хора. И взело, че станало. Остават си с акъл колкото цветя, но са агресивен, инвазиращ вид. Страшно бързо всичко излязло от контрол, мислили, че ще оправят кашата преди светът да разбере, но цветковците, както ги наричаме, плъзнали навсякъде. Достатъчно е вятърът да отнесе някъде семе, което да покълне, цветко да си впие филизите в теб, за да ти изсмучи силите, или да те оплоди, ако ти вкара в тялото семе. Това е отвратително, честно, как листата изникват отвсякъде от тялото, как го разяждат, а после приемат формата на гостоприемника си. Имаш късмет, че не те усетиха.
- И че ние те видяхме - додаде Кирката, а Огнемета изсумтя, спомняйки си как точно Кирил беше против да го спасяват.
- Не ми се видяха толкова страшни.
- Без слънчева светлина не са активни, използват нощта, за да се вкоренят и да смучат необходимите им вещества от земята. Но ако вдигнеш много шум или ги докоснеш, ще те нападнат веднага.
- Защо не ги изгорите, докато спят?
- Изпускат отровни газове и изстрелват семената си навсякъде - Сара извърна глава и кимна към Огнемета. - Използваме го при краен случай. Може да се отрови почвата и така да умрат, но тогава...
- Всичко ще замине - кимна замислено Васил. - Огънят не е опция, как тогава се справяте с тях?
- Крием се... и чакаме умниците да измислят как да оправят нещата. Има шанс да се спасиш, като ги направиш на салата, но после пак израстват, а и докато кълцаш може да те засегнат.
- Значи зомби цветен апокалипсис...
Бяха навлезли доста под земята, вече вървяха в по-големи тунели, укрепени с греди, а не в канализацията. Миризмата на плесен бе заменена с тази на пръст. Въздухът бе застоял, но значително по-добър от преди малко. Васил на два пъти мерна мишки, осветени от челниците на другите. Свърнаха по друг тунел с релси и той се обади:
- Къде сме?
- В мината. Тук долу е безопасно.
Тъмнината започна да се разсейва и след още няколко крачки Васил видя, че е от електрическа лампа.
- Но как... нали казахте, че обществото е спряло да функционира?
- Въглищна мина сме, при нас ако няма ток и топла вода, къде? - захили се Огнемета. - Имаме си и мощен агрегат, хора които знаят как, ТЕЦ-а и ВЕЦ-а са на една крачка, разбирачите карат по няколко дена там, после им караме нови да ги сменят, а тях връщаме тук. Не си товари главицата с неща, които не разбираш, важното е че действа, а как остави на тези, които знаят.
- Иване! - провикна се Сара - Ние сме, водим нов, видяхме го да се шляе на площада сред зомбитата, можеш ли да си представиш?
- Какви ги е търсил там? - едър мъж на средна възраст се изправи от обикновения стол, на който седеше, бутвайки подпряната на облегалката мотика, чиято дръжка глухо изтропа при удара си със земята. Той не ѝ обърна внимание и отключи металната решетка, за да пусне пристигналите.
- В кома бил, имаме си Рик Граймс - захили се Кирката, а Иван го изгледа неразбиращо.
- После ще се разправяме - каза Сара, - сигурно едва се държи от липса на храна - и за потвърждение Василевият корем изкъркори.
Всички преминаха през решетъчната врата и Иван я заключи отново. Кирил взе една кирка с дълга дръжка от окачените инструменти и оръжия по страните на тунела и я подхвърли към Васил.
- Ей ти това е кирка. За тебе е, идеална да им пръскаш главите.
Момчето я улови и я завъртя в ръцете си.
- Харесва ми.
- Дай първо да те укрепим, а после уроците по бойни изкуства, а? - ухили се Сара.
***
чувствам как напира да излезе отново няма да мога да го държа още дълго затворен
***
Под земята освен тунели имаше и по-широки галерии и сега бяха в една от тях. Дадоха на Васил консерва Русенско варено и малко хляб. Вече се беше съмнало и всички бяха слезли под земята, но повечето бяха заспали. Огнемета му разказа, че когато падне мрак се качват в сградите на повърхността да се изкъпят, сготвят, някои излизаха да търсят провизии, други да кълцат цветковци. Сара извика доктора да го погледне и преди да си легне му донесе одеала.
- Хайде, малкият, лека, утре ще видиш как е - тупна го по рамото Огнемета и отиде да си легне до една спяща блондинка.
Васил обра консервата с последното си парче хляб, постла едното одеало на земята, а с другото се зави. Вече задрямваше, когато дочу глас, който предполагаше, че е или на Кирил, или на някого, когото още не познава.
- Кажи, докторе, как така се е събудил от комата след 30 дни без медицински грижи?
- След зомби цветята, вече нищо не би ме учудило. Професорът и Таня нали ходеха през няколко дена до болницата да наглеждат пациентите в безсъзнание, подаваха им храна, пускаха им система. Миналата седмица казаха, че са свършили запасите. Така че е напълно възможно, изкарал е без вливания няколко дена.
- Жалко, че ги няма вече, да потвърдят дали е бил там. Не са ли ти казвали нещо за тези в кома?
- Дори не знам колко са били, професорът спомена само, че има шанс единият да се събуди.
- С тази ви клетва да помагате, затова сега тях ги няма и ти си последният доктор. Трябваше им на колегите ти да ходят при заразените в началото.
- Никой не предполагаше какво е. Е имаме си още и Петрана.
- Пфу, старата вещица, по-добре листа да поникнат от очите ми.
- Внимавай какво си пожелаваш.
Гласовете затихнаха, чу се пъхтене, докато всеки се нагласяше да спи и после Васил долавяше само шума от вентилационната система, който го унесе.
***
паниката започва да ме обзема
не мога да дишам дишам дишам
задушавам се няма въздух
всичко ме притиска всичко всичко всичко
***
- Хайде, новият, ставай.
Васил отвори очи и няколко секунди не можа да осъзнае къде е. После си спомни, че надвесеният човек над него е Иван, пазачът от вчера. А после и останалите събития от миналия ден си дойдоха на мястото.
- Давай да те разведа отгоре. Да се изкъпеш туй-онуй, да ти намерим по-подходящи дрехи и после ще го мислим къде да те зачислим. Разбираш ли от нещо?
- Аз... не съм сигурен. Къде е Сара?
- Излезе с момчетата на редовната им обиколка. Днес си с мен.
- Може би мога да ходя с тях.
- По-спокойно, хлапе, още едва се държиш на краката си, а и не се сърди, ама нямаме ти много вяра. Докторът каза да не те натягаме с въпроси, но ако си спомниш нещо и искаш да споделиш, аз съм насреща. Или ако ти имаш въпроси. Днес съм твоят екскурзовод.
Иван го поведе по галериите, под примигващите аварийни светлини. Повечето хора вече бяха станали отдавна и тръгнали по задачите си. Мъжът му каза, че тази част на рудника е неизползваема по предназначение, а въглища продължават да добиват, основно ръчно, в източната част. Не, че Васил можеше да се ориентира под земята къде коя посока е, не би могъл да се върне дори обратно до входа или мястото, където беше спал. Стигнаха до асансьорна шахта. Докато чакаха клетката да слезе при тях Васил се поинтересува отново за наличието на електричество.
- ТЕЦ-ът работи на минимална мощност. Основно подава ток на нас. Копаем въглища, извозваме ги, имаме ток. Повечето места са на режим или изобщо нямат. Имаме радиовръзка с други групи оцеляващи.
- Ами управляващите? Ами другите държави? Как въобще цветковците са стигнали по нашите земи?
- Управляващите бяха първите, които се изпокриха в луксозните си бункери, отвреме на време пускат някоя тъпотия, в опит да замажат очите. Същатата работа и при другите, доколкото знаем. Имаше слухове, че екстремистка група природозащитници е спомогнала за разпространението. Във всеки случай е било планирано, защото стана изведнъж и навсякъде. Дори в нашия забравен от Бога град.
Асансьорната клетка ги изведе в просторно хале, където бяха складирани консерви, дрехи, предмети, които можеха да се използват за оръжия и истински такива, и кашони с неизвестно за Васил съдържание. Иван го запозна с пазачите на смяна и му посочи една купчина, от която да си хареса нещо за обличане.
- Виж и обувките.
- Не е ли по-разумно да държите тези неща долу? - попита Васил, докато намъкваше първите дънки, които му попаднаха.
- Тясно е, сам видя. А за огнестрелни оръжия, дори запалка, дума да не става, може да експлодираме всички от най-малката искра, ако има теч на газ. С толкова цивилни под земята, нищо не е сигурно. А и огледай се, няма прозорци, единствените входове са клетката към мината и онази врата, която води към баните. Повечето сгради са с топла връзка помежду си, както ще видиш. Ако си готов с дрехите да вървим да вземеш душ и после да закусим. Усещам от тук мекиците на леля Ленка.
Зад въпросната врата имаше коридор, който ги изведе до съблекалните. По стените висяха графици. Имаше няколко човека, които били нощна смяна. Или по-скоро дневна. Васил тепърва трябваше да свиква с обърнатия ритъм. Изкъпа се, като се стараеше да не разхищава водата, но все пак не беше взимал душ най-малко от месец. Другият път щеше да е по-икономичен, обеща си. Мекиците на леля Ленка се оказаха най-добрите, които беше ял. Или пък не. Не можеше да си сети и когато се опита да намери някакъв спомен, главата му започна да пулсира.
Иван го разведе из останалите помещения, без да му задава лични въпроси, но го наблюдаваше и следеше внимателно всяка негова реакция.
***
раздразнението и гневът си проправят път
зъбните колела щракат
мозъкът ми започва да работи на хипер обороти и секретира хормона на стреса който пренасища тялото ми и почвам да се чувствам сякаш се давя вътре в себе си
нямам въздух
искам въздух
хапчета
не те оковават съзнанието ми те са затвор
какво тогава какво какво какво
цигари
да една цигара ще свърши работа
***
Васил се приближи до масата, на която вечеряше Сара и седна до нея. Жената угрижено следеше спора между Огнемета и Кирката, който водеха на опашката за храна.
- За какво се карат?
- Не знам, пак си мерят ония работи, не им обръщай внимание. Ти как си? - жената насочи вниманието си към него.
Преди Васил да отговори, срещу тях седна блондинка на около трийсет, която Сара представи като Лили, приятелката на Огнемета.
- Ако още един път ми барнеш цигарите, кълна се ще ти отсека пръстите! - Кирката стовари таблата си с храна на масата и разля малко от супата топчета.
- Ти си параноик. Пушиш като комин, не помниш, а после само ревеш, че някой ти краде цигарите. - Огнемета седна до гаджето си и ѝ льопна звучна целувка по бузата.
- Не някой, а ти! Цялата таратайка смърдеше на цигари и не беше от мен!
- Хайде стига вече! - намеси се Сара. - Поне на масата искам спокойствие! Не ни стигат проблемите с бензина, ами и вашите цигари да мислим!
- Голяма работа, ще използваме коне, магарета, крави...
- Волове, тъпако - поправи го Огнемета.
- И зайци, ако трябва ще впрегнем! Пък който, го е страх от животни - Кирката пусна злорада усмивка по посока на Сара, - да стои вкъщи да си готви и да остави мъжката работа на мъжете.
Сара плесна длани в масата и се изправи рязко. За момент Васил си помисли, че ще хване за гушата дребния злобар, но тя само се усмихна мило и каза спокойно:
- Е, да отивам тогава в кухнята да тренирам, а после като осерете всичко, не си и помисляйте да ме викате, да ви чистя.
- Аз нямам нищо против жените с панталони! - провикна се след нея Огнемета.
- К'ва е таа супа топчета - каза с пълна уста Кирил, без да го интересува, дали е засегнал жената, - ня'а мижава кайма в нея.
- Ами вземи си отрежи своите топки и ги сложи вътре! - предложи му Лили и също стана от масата. - Ако имаш де!
- Ха-ха, много забавна приятелка имаш - после се обърна към Васил, глух за думите на Огнемета. - Рики, ти спомни ли си нещо отпреди комата?
- Н-не. Знам, че съм бил в университет, помня залите, някои от състудентите, но какво, защо - не. Знам, че имам родители, но виждам само лицата им. Помня и че шофирах. Отделни моменти от живота ми предполагам, но не ми помагат особено.
- Стига си се чудил с кой да се хапеш днес - каза Огнемета, надигайки паницата, за да изпие остатъка от супата. - Хайде, малък, да вървим, остави го тоя.
На Васил не му беше нужна втора покана.
***
всички ме дразнят виждам как ми се подиграват зад гърба как постоянно шушукат и ме обсъждат как ми се смеят най-нагло в лицето и си мислят че не разбирам не мога да ги понасям знам че заговорничат ще ме убият ще ме пратят в жертва на цветята да ме убият в замяна на това да пощадят тях
няма да стане първо аз ще се договоря ще им дам всички в замяна на моя живот да да да точно така
***
Васил намери Сара, заедно с Иван и Огнемета, и още няколко човека, на които не беше запомнил имената. Обсъждаха транспорта с жива сила.
- Цветковците не нападат ли животните? - включи се в разговора момчето.
- Не - отвърнаха му в един глас и продължиха да обсъждат къде да държат животните.
- Значи имат някаква мозъчна дейност - прекъсна ги отново Васил и привлече втренчените погледи на всички. - Цветковците искам да кажа. Щом не нападат или мимикрират други същества. Явно приемат само човешкия вид за враг.
Интерес присветна в очите на Сара и тя наклони глава на една страна, а останалите само завъртяха очи. Какво ли разбираше младокът, който не помнеше даже кои са родителите му.
По-късно тя дойде при него и седна на одеалата му.
- Не се връзвай на Кирил, той само си плямпа - започна тя. - Колкото до останалите, страх ги е от непознатото.
- А теб не те ли е? - попита тихо Васил.
- Може би да, може би не. Нима не сме всички непознати дори за самите себе си?
- Е, аз определено съм - засмя се леко той, внимавайки да не събуди заспалите наблизо.
Сара се усмихна накриво и го побутна с рамо.
- В такъв случай тази вечер ти предлагам да съм твоят психолог. Тежи ли ти нещо? Как ти се струва тук или въобще как се справяш с този нов свят, в който се събуди?
- Ще се приспособя, като всички. Или ще умра. А тук не е толкова зле. Ами ти? Думите на Кирката те жегнаха, нали?
- Аз вече съм се приспособила, а той е един тъжен нещастник. И женомразец. Е, добре, ако решиш, винаги можеш да ме използваш за психолог, поназнайвам оттук-оттам. Лека, хлапе!
Сара го прегърна преди да се изправи и да потъне в сенките, а Васил я изпрати с поглед пропит с раздразнение. Не беше много по-малък от нея, за да го нарича "хлапе".
***
усещам го усещам го усещам го връща се той е тук в мен оковите на гадостите с които ме тъпчеха са счупени вече е на свобода и няма търпение жаден е гладен е
трябва да го задоволя трябва иначе няма да ме остави на мира
ох как ми липсваше тъжно е да си сам прекалено дълго беше затворен
хей тук ли си вече не си спомням гласа ти
Здравей, хлапе! Липсвах ли ти?
***
Суматоха и превъзбудено шепнене изтръгна Васил от съня.
- Какво става? - попита никого конкретно, търкайки уморените си очи.
- Марин, пазеше на вход Г, изчезнал е - отговори му притеснено момчето, чиито одеала бяха постлани до Василевите.
- Как така е изчезнал?
- Не разбрах. Нямало го на поста му, когато Иван Мотиката отишъл да го смени. Решетката си била заключена.
- Значи трябва да е някъде тук?
- Не е задължително - избоботи гласа на Огнемета. - Няколко човека отиваме да огледаме тунелите, струва ми се, че има следи от влачене извън преградата.
- Ок, готова съм, да вървим! - Сара изникна зад Огнемета и Кирката, екипирана с различни видове ножове, фенер и раница на гръб.
- Не се сърди, обаче този път споделям мнението на Киро. Навън вече не е място за крехки създания. Оставаш тук. Ако искаш го приеми като да се грижиш за безопасността на останалите вътре, ако искаш помогни с подготовката за Коледа на другите жени или просто си почини, имаш нужда.
В Сарините очи проблесна гневен пламък за секунда, но освен това бледото ѝ лице не изрази нищо друго. Тя свали раницата от раменете си и я хвърли в краката им. Васил скочи от постелята си и понечи да я вземе, но Огнемета го изпревари.
- Съжалявам, хлапе, ти също оставаш тук - каза едрият мъж и подхвърли чантата към Кирил.
Тези от силния пол, които в момента нямаха по-важни задължения се разпределиха на групи, някои щяха да претърсват вътрешните галерии, а други тунелите. Сара помъкна Васил да украсяват столовата, където децата вече слагаха играчки по голямото иглолистно дърво, което бяха докарали предната нощ.
- Всичко ни е наред, та да украсяваме за Коледа - мрънкаше Васил.
- Заради децата е. Уж. На всички ни трябва малко нормалност, късче от стария ни начин на живот - отговори му спокойно Сара. - И аз искам да сме навън, но можем да бъдем полезни и тук. Хайде, дръж ми стълбата да не падна.
***
как ме дразни онзи дебелак не мога да го понасям само се прави на големия мъжкар с голямото оръжие само го размята насам-натам и с тая брада о как искам да му я отсека о с прекрасната секира и после да го накълцам целия да кълцам кълцам кълцам има много за рязане ще си направя гирлянди от ушите му от носа му от пръстите а защо не и от оная му работа със сигурност обаче му е малка щом толкова се перчи и има нужда да компенсира с такова мощно оръжие
***
- Ти си пълен идиот! - гласът на Огнемета ставаше все по-силен с приближаването му. - От теб се искаше само да вървиш плътно след мен, а ти какво? Стъпвал си върху следите и си ги заличил!
- Голяма работа! И без това нищо не разбрахме от тях! Дори може да нямат нищо общо - оправдаваше се Кирил.
- Това щеше да го реши Ловджията след като се върнеше от дежурството си!
- Какво стана? - попита Васил, след като Кирил се стовари на одеалата до него и Сара, а Огнемета ядосано беше продължил към своето си място за спане.
- Аз съм му крив, че нищо не намери. Заклевам се, ще му отсека брадата някой ден! Следите от влачене може да са и от чувалите с дрехи, които донесоха вчера братята.
- А Марин? - поинтересува се Сара.
- Не го намерихме, ни жив, ни умрял. Ни цветко. Щом ме питаш, значи и другите са ударили на камък.
***
Убий, убий, убий! Ликвидирай тъпото копеле, преди да те е пречукало то, трябва да го убиеш, отърви себе си и другите от него, заличи го, махни го, за да можеш пак да дишаш, толкова е дебел, хаби въздуха за толкова много хора, хайде, знам, че искаш, знам, че си представяш как пръстите ти се впиват в мазната му гуша, как навиваш плитката му около нея и дърпаш, дърпаш, дърпаш, докато почне да цвили като прасе каквото е и после престане да издава звук, да, да, да точно така или пък хаххаха да замахнеш с вълшебната секира, оп пардон, лабрис, да разпориш с нея шкембето му, ооо ще се пръсне като пинята, ще хвърчат черва. Да, знам, че го искаш, и тя го иска. Как коя? Секирата, каза ми го, не съм ли ти споменавал, че мога да я чувам, о чувам я и още как, всичките ѝ желания. Иска да усети топло меко тяло, да потъне надълбоко в него, да се обагри в кръвта му, да се стопли от нея, толкова ѝ е студено, толкова ѝ е самотно. Иска, иска, иска...
***
Лили постави подноса си с храна на масата, на която вече бяха седнали Сара и Васил.
- Спомням си, че шофирах. Дали съм катастрофирал или е просто някой случаен фрагмент от миналото? Помня моменти от детството ми, но всички виждам като силуети, по-скоро е спомен на емоции.
- Защо не отскочиш до болницата и не потърсиш медицинския си картон? - предложи Лили.
- Добра идея е - кимна Сара, - мога да дойда с теб тези дни.
- Ами...
- Къде ще ходите? - намеси се Кирката, който се беше появил, без да го забележат и седна до тях.
- Къде е мъжът ми? - попита го Лили.
- Откъде да знам? - отговори с пълна уста Кирил. - Каза, че го свил корема и ще се връща. Това беше почти веднага, като тръгнахме. Сигурно спи някъде.
Лили заряза подноса си неотнесен и излезе от столовата.
- Днес прехвърчаха снежинки - продължи да говори Кирил, без да отдава внимание на притеснението на жената, - ще трябва да прегледаме ботушите и зимните облекла.
- Знаем ли вече какво се случва с цветковците, като натрупа? - поинтересува се Васил.
- Забавят се - отговори Сара, - досущ като цветя, понижавали се реакциите им, отслабвали силите им. Но ако са се вкоренили и отрежеш частта над снега, пак ще си пораснат. Все пак май зимно време не разпръсквали семена.
- Какво става като им резнеш да речем ръката? Кървят ли въобще?
- Ръката или главата, няма значение, израстват отново, регенерират се. Сокът им е червен, дали са наподобили изцяло състава на кръвта, не мога да кажа. Нямаме достоверна научна информация.
Вратата на столовата се отвори с трясък и всички в помещението погледнаха натам.
- Никой не го е виждал да се прибира! - кресна приближаващата се Лили. - Защо си го оставил да се прибира сам, щом не му е било добре?
- Предложих му - отвърна спокойно Кирил, - отказа. Може да му се е серяло на човека и да не е искал да му светя, а?
- Ако му се е случило нещо - Лили блъсна длани в масата, - ти ще си виновен!
- За какво?! Че не си знае мярката и се тъпче като прасе ли?
Кирил я отблъсна, за да може да стане и се насочи към вратата, но в този момент едно от децата започна да пищи, сочейки нещо на елхата. Друго, по-голямо, взе въпросното нещо и секунда след това го хвърли на пода, също надавайки писък. Никой не помръдваше, сякаш ако не потвърдяха, че е това, което си мислеха, нямаше да бъде истина. Накрая Сара се раздвижи, отиде до нещото, наведе се и го взе. Пръст.
- На Огнемета е - каза с безизразен глас.
- НЕ! - Лиле зави от болка и се спусна към Сара, за да се увери, дали не бърка.
- Откъде знае? - Васил попита шепнешком Кирил.
- Имаше някаква татуировка на един от пръстите. Сигурно е той.
- Откачено копеле!
Лили се обърна разярено и се нахвърли към Кирил, успя да одраска лицето му до кръв преди да я издърпат от него.
- Той е бил! - пищеше тя - Всички го чухте как го заплашваше, че ще му отсече пръстите! Пуснете ме! Ще го разсека с...
- Я стига, нима някой смята, че съм говорил сериозно?
- За твоя и наша безопасност, по-добре да те затворим, докато изясним нещата - предложи някои и всички завикаха в съгласие.
Кирката се противеше и дърпаше, но безрезултатно. Заключиха го в една от стаите на канцелариите.
***
направих го толкова е хубаво
толкова е хубаво освободих се вече е спокойно вече е приятно вече няма друг в главата ми
пречистваща вълна вълна на успокоение спокойствие тишина
няма
няма нищо вътре
толкова е странно толкова е самотно толкова е празно
***
месец-два по-рано
празно празно празно нищо няма няма никой
понякога викам моля умолявам ги да ми помогнат но те не ме чуват
защо не ме чуват не искат ли или аз викам без глас устните ми не помръдват
лежа и гледам тавана или стоя и гледам стената не знам не знам не знам всичко е бяло не знам лежа или стоя
аз съм в бяло цялото ми тяло е пристегнато в бяло нямам ръце
нещо става чувствам го ума ми не е само белота забравят да ми тъпчат хапчетата или спират да ми действат
оставят ми храната на пода и ми се смеят как ям като животно как лазя като червей как забивам лице в гнусната каша защото ръцете ми са вързани и не мога да се подпра на тях
те не ме чуват но аз ги чувам
чувам новините от усиленото радио
запомням всяка дума но не разбирам нищо
мракът завзема бялата пустош
кротувам и чакам удобен момент
***
- И ти ли не можеш да спиш?
Васил подскочи, хващайки се за гърдите. Засмя се нервно щом видя, че Сара излиза от сенките.
- Сънувах кошмар. Почвам да се чудя тук ли е по-безопасно или навън - каза момчето. - Бях решил да правя компания на някой от охраната, така и така не спя. Ами ти?
- И аз така.
- Може би е добра идея да си вземем по някой нож за самозащита?
- По-опасно е да имат всички оръжия, отколкото никой да няма - отвърна му Сара. - А и нали Кирил е затворен.
- Вярваш ли, че той може да се справи с Огнемета?
- Не знам. Човек в пристъп на ярост е способен на много лоши неща.
- Има ли някакви следи, знаеш на мен никой нищо не ми казва - поинтересува се Васил.
- Не и с този сняг, където натрупа. Скоро няма да изскочат никакви тела, освен разбира се, ако не са захвърлени някъде в тунелите.
- Какво ще правят с Кирката, докога ще го държат затворен?
- Предполагам, докато не изчезне някой друг, с което би се потвърдила невиността му.
- Дали ще ме пуснат при него?
- Предполагам - отвърна Сара. - Защо ти е?
- Жал ми е - нещо проблесна в уморените очи на жената, но Васил не можа да определи какво е. - Ти ходи ли да го видиш?
- Да.
***
ненененене отново усещам как демонът се завръща не не не едва няколко дена ме остави на спокойствие прекалено малко прекалено много
как шепне в главата ми как иска лоши неща от мен не не не как ме кара да вярвам че другите са против мен
а може би чува разговорите им и знае знае знае наистина че са против мен
завзема душата ми ума ми спокойствието ми вътрешния ми мир
граби разбива взима въздуха ми не мога да дишам не мога
не мога не мога не мога
Убий го да да да убий го да и него, мрази те, виждам го в очите му, начинът, по който те гледа...
ще види той повече няма да ме гледа така ще съжалява че се е държал така ще съжалява че се е държал снизходително
ще го накълцам със собствената му секира
Лабрис... Трябваше още дебелака да накълцаш с нея
нямаше как копелето не се разделяше от нея не можах да я взема но сега сега
о прекрасна моя чувам зова ти чувствам жаждата ти за кръв
тя е споделена
***
- Ставай момче! - Иван разтърси Васил - Кирката е заклан със собствената му секира!
- Какво?! Боже мой!
- Тръгвай! Ти си последният, който е бил при него.
- И какво, сега и мен ли ще затворите? Беше си съвсем жив, когато излязох от стаята!
- Знаем това, но може би ти е споменал нещо. Защо му е на убиеца да убива този, когото всички смятат за виновен?
- Знам ли, може би за отмъщение. Може би все пак Кирил е убил Огнемета, постоянно се караха, а Лили му го е върнала, както се закани?
- Какво ти каза той?
- Нищо, кълнеше се, че не би го направил, че не е той, молеше ме да го измъкна.
***
писна ми от всички само ме напрягат ще ги убия ще ги убия всичките ще ги убия те са истинските вредители на земята не цветковците
пречат ми ах само как ми пречат с вечното си мърморене и изисквания дори и в ситуация застрашаваща човечеството не са способни да ценят живота
ще ги убия това заслужават ще спася света от тях а после цветковците да се множат може пък да се окажат по-достойни
***
- Събуди се! Хайде, Сара, по-бързо!
Васил беше хванал жената за раменете и се опитваше да я вдигне. Тя отвори бавно очи, напълно дезориентирана, отсъстваща от реалността, все още обитаваща дебрите на съня, премигна два пъти и съзнанието ѝ се завърна в главата.
- Какво става пак? - Сара седна и разтри лицето си.
Васил не можеше да не забележи все по-разрастващите се тъмни сенки под очите ѝ. Пребиваването под земята не ѝ се отразяваше добре, вероятно и насилствената смърт на двамата ѝ най-близки хора тук. Приличаше по-малко на жив човек, отколкото зомбитата горе. Момчето не ѝ даде време да се разсънва, а я издърпа да се изправи на крака.
- Някой е отворил входа. Всъщност не се знае дали само един. Цветковците са в тунелите!
- Но как?!
- Не знам.
- Къде са другите?
- Изтеглят се нагоре. Иван каза, че си имала нужда от спокойствие и тишина и си се изолирала тук, прати ме да те взема.
- Какъв е планът? Имат ли план? Имат, нали?
- Не знам, засега да се евакуираме от подземията. После ще е най-добре да спрат вентилацията и да им отрежат пътя за навън. Няма слънце, няма въздух...
- Няма цветко, ясно.
Двамата стигнаха до асансьорната шахта. Клетката беше горе, за да се предотврати качването на зомбитата. А те вече наближаваха. Заради студа бяха бавни, а под земята още повече. Сара натисна сигналния бутон, за да спуснат асансьора и двамата зачакаха. Веригите заскърцаха, на оскъдната светлина проблясна острие на нож. Нямаше да позволи цветковците да бъдат погребани, щеше да им помогне да влязат в клетката и да се качат горе, където да подхранят телата си и посеят семената си в останалите. Ножът потъна в кожата на гърлото без проблеми.
- Това си ти... - беше последното, което произнесе, преди да се строполи на земята.
Издърпа тялото в асансьорната клетка, изчака да се качат възможно най-много цветковци, които веднага впиха ластарите си във все още жизнената плът. Подаде сигнал да изтеглят клетката и последното, което видя преди да побегне, бе как филизи започват да излизат от носа и ушите, а очите се отвориха.
***
месец-два по-рано
"...Boquila Trifoliolata или Трилистна Бокила, открита едва преди няколко години надълбоко в Чилийската джунгла... Изследванията показват, че за науката може и да е нов екземпляр, но растението датира от древността... Има уникални мимикриращи свойства... ...копира близките до нея листа, има твърдения, че имитира и пластмасови растения... Улавя генетичния материал или вижда? Има много малко изнесена информация... Правили са опити за имитиране на човешки органи... Дали не са искали да създадат истински тела за изкуствения си интелект или армия от... Май ще се окаже, че вместо изцеление, носи вреда на човечеството... Нещата излизат от контрол, всички са в паника, никой не съобщава нищо... Първи смъртни случаи... Мъртви ли са наистина?... Държавите затварят границите си... Отново локдаун?.. Политиците бягат в бункерите си... Лианите са агресивни, нападат всеки..."
Съзнанието ми се избистря и отново потъмнява. Дочувам новините от радиото, което слушат санитарите. Мисля си, че още съм под влиянието на хапчетата. До ушите ми стигат притеснените коментари на персонала. Започват да не ми дават редовно хапчетата. Както и храната, не че помията, която ми плъзгат през дупката във вратата може да се нарече храна. Нещо се случва. Не съм напълно наясно какво, но усещам, че това е моят шанс. Кротко чакам. Чакам. Чакам. И ето...
Санитарката влиза. Сваля ми усмирителната риза. Отвън се случва нещо. Разнасят се писъци, звук от бягащи стъпала, звук от счупено... Санитарката ме зарязва със свободни ръце. Трясва вратата, не забравя да я заключи, но това ѝ коства живота. Не виждам какво се случва, но познавам звуците на умиращ човек... Музика за ушите ми... Как ми липсваха... Наслаждавам им се, докато в ума ми пробягват замъглени спомени от униженията и обидите, които търпях от дебелата свиня. Туловището ѝ пада пред вратата. Мъртвите ѝ очи ме гледат през отвора за храната. Усмихвам ѝ се. Някакъв бръшлян се провира в стаята. Израстъци като мустачки изникват от стъблото му и се насочват към краката ми. Нима е истина това, което си мислех, че е плод на опиатите? Давайки назад, се блъскам в кофата с урината и тя се разлива. Растението изведнъж спира, щом стига до локвата. Грабвам кофата и изливам остатъка върху него. То веднага изпълзява обратно. Сядам на пода и свивам глава между коленете си. Клатя се напред-назад. Какво, по дяволите, става?! В капан съм на лудостта си или земята е полудяла? Чувам пълзящ припукващ звук. Вдигам главата си и виждам как от очите на свинята избуяват същите увивни гадости. Устата ѝ се отваря и от там също - подава се като език и започва да пълзи като змия към мен. От ноздрите ѝ излизат малки филизи. Взимам кофата и сядам на нея. Хайде, хайде, хайде, още малко... Дали ще е достатъчно? Дано да е... Плисвам малкото урина, която успях да изкарам, в лицето на това, което до преди минути беше човек и лианите се прибират обратно в дупките на тялото. Мятам се по корем на земята и протягам ръка през отвора. Не знам с колко време разполагам, трябва да бързам, нямам повече излишна вода в организма си. Опитвам се да напипам джоба на престилката ѝ. Пръстите ми потъват в тлъстините ѝ. Ръката ми се разтяга и болката ме раздира по целия нерв. За секунда замръзвам, хапя палеца на другата си ръка с все сила. Болката ме заслепява, но успявам да измъкна схванатата ръка и да провра другата. Виждам как филизите страхливо се подават от дупките в носа ѝ. Напипвам джоба и ключовете под плата. Успявам да навра пръстите си вътре и да хвана връзката. Дръпвам рязко ръката си, изправям се бързо и пъхам ключа с червена шапка в ключалката. Имам късмет, че санитарката умря, след като прибра ключовете си в джоба, ако бяха останали да висят от външната страна не знам какво щях да правя. Вратата се отваря навътре и тялото ѝ не се явява пречка. Прескачам го и тръгвам по коридора. Следвам стрелките изход. На една от вратите виждам надпис "Съблекалня персонал" и влизам вътре. Празна е. Подпирам вратата със стол. Проверявам баните, няма никой и нищо. Пускам душа. Може светът да се сгромолясва, но отказвам да го напусна с мърляво тяло. Най-накрая от не знам колко време си взимам горещ душ и то насаме, с шампоан и сапун, както си му е редът, а не да ме обливат с ледена вода от маркуча. Не се бавя, въпреки че искам да стоя цял ден. Подсушавам се и грабвам първата медицинска униформа, която виждам. Обличам я и се поглеждам в огледалото. Трудно ми е да се позная. Това аз ли съм? Плъзгам поглед по тялото на отражението си и стигам до табелка с име. "Сара (санитар)" .
Здравей, Сара!
Автор: Даниела Тенева