Не е изпитвал болка от десетки години. Сега тялото му си спомня какво е агония. То кърви и умира, вкопчено в живота си. За разлика от своята плът, техно-жрецът осъзнава неизбежното. Болката е безсмислено предупреждение и чрез импланта в мозъка си той изключва ноцицептивните сигнали.
Настъпва усещане за безтелесност. Състояние на пълен покой, в което безстрастно преценява оставащото му време. То е около половин час. Това са тридесет минути или хиляда и осемстотин секунди. Милион и осемстотин хиляди милисекунди.
Приблизително.
Мигът на смъртта му ще настъпи приблизително - толкова по-неясно кога, колкото по-точна единица за време използва съзнанието му. В това има парадокс, върху който би искал да помисли.
Мислите му обаче се връщат на неизпълнената мисия. На осем крачки от него, полузаровено в пясъка на пустинята, лежи сандъче.
В сандъчето има мостри за ваксина.
На две хиляди километра от тук има кошерен град-пирамида с тридесет милиарда жители.
В града има чума.
* * *
В продължение на три хиляди милисекунди обмисля как сандъчето все пак да стигне до града. Няма радиовръзка, нито сигнален пистолет, нито може да даде последна заповед за движение на механичната част от структурата си. Тъкмо механичната част от него се е предала първа. Плътта още се бори - независимо от уврежданията, въпреки обречеността на съпротивата. Отказва да се предаде.
Изведнъж останките му се разтърсват от странни, ритмични конвулсии. Губи две хиляди милисекунди, докато проумее какво се случва. Полумеханичния му гръден кош се тресе от хрипове на ярост. Тялото му плаче от безсилен гняв.
Колко безцелева реакция...
Затваря визьора на механичното си око. Микро-генераторът зад диафрагмата е повреден и енергията привършва. Последните искри напрежение ще отидат за сърдечната помпа и записващия рекордер. Някога, някой брат техно-жрец ще намери останките му и ще прибере записа.
Нищо няма да бъде загубено.
Освен половината или две трети от жителите на онзи град. Петнадесет или двадесет милиарда човеци, които ще загинат заради неговия провал.
Тихо, неподобаващо на техно-жрец, съвсем по човешки, той тегли една псувня на Вселената.
Отчаянието му е толкова бездънно, че се превръща в примирение. Мъжът въздъхва и затваря белтъчното си око, изключва се напълно от околността. Оставя се на кроткото очакване на края.
Поне ще е скоро...
* * *
Слабо почукване по корпуса му го сепва. Отваря клепач и след шест хиляди милисекунди различава нещо. Невидимо и неясно петно, в което долавя контурите на висок, атлетичен силует. Първо умът му открива фигурата и едва тогава очите я различават.
А после непознатият изключва маскировъчното поле и умиращия потрепва в ужас, който полумеханичния му мозък не би трябвало да изпитва. Странникът е прекалено висок, строен и в същото време атлетичен. Бронята му е прилепнала и функционална, но тук-там от нея стърчат шипове.
И от цялата му същност, от нещо неосезаемо в стойката му, от самото му присъствие се излъчва непринудеността на върховен хищник. Елегантната, привидно ленива отпуснатост на почиващ си тигър. И едно усещане за странност, което не оставя никакво съмнение в естеството на непознатия.
Естеството на създание, което не е човек.
Техно-жрецът се съвзема веднага и понечва да вдигне бойния си механичен, раменен дендрид. Но механизмът само изскърцва и спира. Предишните мъже и жени от расата на непознатия са се погрижили за това. Първо го бяха осакатили с точни изстрели и удари по крайниците, раменете, гръбнака. След това нараниха вътрешностите му с прецизността на хирурзи, осигурявайки му дълги часове на бавна смърт.
А сега един от тях се връщаше... Защо?
Какво още можеха да му причинят?
Защо?
* * *
Иде му да крещи от безсилна ярост. Вместо това лежи, катурнат на една страна. Лежи парализиран, докато непознатият с мека, гъвкава, наперена походка приближава към него. В движение вади кинжал с масивен гард и дълго, назъбено острие. Коничният шлем скрива лицето му, но едно леко кимване на страни издава несъмнения интерес на пристъпващия.
А умиращият разбира защо това изчадие се връща за него. Минали са шест часа от засадата и пленените спътници на техно-жреца са издъхнали от мъченията. Охраната, обслужващия персонал, послушниците, младшите адепти, дори личният му ученик, който тъкмо достигаше до кандидат за техно-жрец... Всичките са били изтезавани и са умрели в невъобразими мъки.
Но това само е разпалило апетита на чудовището и то идва за още. То си е оставило него, пълноправния техно-жрец, неспосособния да изпита физичесска болка... за накрая.
За десерт.
* * *
Чуждоземецът приближава до умиращия и сяда в лотос пред него. Със свободната си ръка сваля своя шлем и се вижда лицето му. Има правилни, по мъжки красиви черти с високо, благородно чело. Също и прав нос с фин връх и пълни, но свити на цепка устни. А очите му са огромни, бадемови, с голямо разстояние между вътрешните ъгълчета на скосените клепачи. Склерите им синеят от белота, но ирисите тъмнеят толкова плътно към черното, че се сливат с зениците.
Прословутото заостряне на ушите се оказва съвсем символично - ушните миди са малки, прилепени към черепа и в задно-горната си извивка леко се пречупват, оформяйки шейсетградусово връхче.
Безстрастно, на изцяло аналитично ниво, техно-жрецът отбелязва структурата и цвета на кожата на извънземния. Съвършено гладка, без пори, сияеща в перлено бяло както във видимия, така и във ултравиолетовия спектър.
Все още анализира физическите данни на натрапника, когато онзи се навежда и с плавно движение забива камата си в нервен възел по тялото му. Откликът идва мигновено - дори простреляните и разсечени части от механиката потреперват. Кървящите остатъци от белтъчната му половина се изкривяват в агонията на изпочупените стави и кости. Въздухът изсвистява, изпуснат наведнъж през вентилите на респираторната система.
Но няма болка...
* * *
Техно-жрецът отдавна е заменил цели участъци от мозъка си с изкуствени структури. Имплантът за невро-физиологичен блокаж също си изпълнява функцията. И в резултат не изпитва, не може да изпита истинска болка.
Мъчителят му е знаел това, той само е проверявал. И все пак по нечовешки съвършеното му, красиво лице се мярва странно, мимолетно изражение. Не на гняв, а на... разочарование, на незаслужена и неочаквана обида, нанесена от капризите на непредвидимата случайност.
И тогава, глупаво и наивно, техно-жрецът изпитва надежда. Нелепо упование, че ще бъде оставен на мира в последните си мигове. Проумява заблудата си след осем хиляди милисекунди, когато съобразява да погледне в очите на странника.
Онзи без бързане прибира ножа си в канията му и промълвя с едновременно напевен и гърлен, мъжествен глас на певец-войн:
- Твоята болка ми принадлежи, мон-кай. Преди да умреш, ще изпиташ страдание. Обещавам ти го.
Техно-жрецът не си направи труда да възразява или изрича обида. Той умира от ръката на седящия пред него. В корпуса му зеят рани, които не могат да се изцерят насред пустинята. Мъчителят му няма никаква власт над него.
- Знам какво си мислиш - нарушава тишината извънземният. - Хиляди, десетки хиляди са лежали по същия начин пред мен и са мислели, че идващата смърт ги прави неуязвими.
Говорещият се усмихва - кротко, с разбиране, с прошка пред арогантната смелост на незнаещия какво предстои:
- Ще ти подаря истината, потомъко на еволюирали тесноноси маймуни. Ще ти я подаря, защото съм щедър в своите дарове.
Пресяга се и почуква с пръст по слепоочието на техно-жреца:
- Ако поискам, мога да изключа имланта, чрез който блокираш болката си. Но аз вече се наситих на телесна болка. Твоите слуги, помощници и ученика ти заситиха моята друкарска същност. Наситих се на аура, пропита от физическа агония. Искам болката на душата ти, преди да умреш, техно-жрецо. И ще я получа.
* * *
Предизвиканият не отговоря, замълчава си. Обаче...увереността на дарк-елдара го тревожи. Причинява пукнатина в пашкула от невъзмутимост, който му дава очакването на смъртта.
- Нали знаеш историята на моята раса, мон-кай? - пита мъчителя му с напевния си и в същото време мъжествено гърлен глас - Как предците ми достигнали такива дълбини на сладострастието, жестокостта и наслаждението във всичките му форми, че емоциите им създали Изкусителката. Онази, Която Жадува В Тъмнината.
Дарк-елдарът млъква, притворил очи, видимо прехапал език. Онемял за миг, преди да произнесе с омраза, ужас и примирение:
- Ненаситната богиня Слаанеш. Нежеланата Дъщеря на Аелдарите. Изпиващата душите ни. Онази, която дори в този миг, дори когато съм преситен с ярките цветове на кръвта ви, с омайващата музика на писъците ви, с аромата на ужаса ви.... предпочита да изпива моята същност и душа.
Красивият, нечовешки съвършен, грациозен убиец отново се пресяга и обръща лицето на техно-жреца към своето:
- Онова, което причиних на ученика ти. Онова, което мога да причиня на примитивното ти тяло и мудна душа... е бледа сянка на прозрачния, невидим, безмълвен огън, с който ТЯ изпълва гърдите ми при всяко вдишване.
На лицето му се появява изражение на чисто състрадание и това, този път, наистина ужасява техно-жреца.
- Ще ти дам най-големия дар, на който е способна моята раса. Ще ти разкрия душата си, мон-кай. Ще ти дам да надзърнеш в сърцето ми, да усетиш болката, слабостта ми... Отчаянието ми.
Дарк-елдарът бавно изважда малък, елегантен инжектор и го допира с безпогрешна точност до тръбичката, която замества вратната артерия на техно-жреца. Смирението и кротостта на изражението му смразяват техно-жреца и той изведнъж осъзнава истина, забравена от дете. Хиляда и петстотин секунди не значат двадесет и пет минути до неизбежното. Могат да бъдат неусетно отлетял миг на покой или бездна от време...
* * *
Изминават по-малко от тридесет хиляди милисекунди и наркотикът на дарк-елдара подчинява биохимията на мозъка му. Тогава разбира, че и в най-мрачните си очаквания е подценявал гения на мъчителя си. Онзи наистина не се стреми към обикновеното измъчване, не се опитва да изключи импланта, възпиращ физическата болка.
Не...
Кара го да осъзнава с изгаряща яснота провала си. Да осъзнава съдбата на милиардите, които ще да умрат... защото той допусна да бъде издебнат от засада. Защото той, техно-жрецът, се довери на оборудването, вместо да разчита на опита, уменията и сетивата на екскорта си.
Защото той, техно-жрецът, е виновен. Заради небрежността си, заради самоувереността си, заради това, че просто се провали. Щяха да умрат милиарди, щяха да умрат приятелите му, колегите му техно-жреци, дори съперниците му. Щяха да умрат учениците им, обслужващия персонал, обикновените работници, жените им, децата им, бебетата им.
Всички.
Градът щеше да се превърне в мъртва черупка и за това щеше да е виновен той.
Виновен.
Виновен.
Виновен.
Сълзите капят от белтъчното му око и хрипове разтърсват полумеханичния му гръден кош. За няколко дихания, без съпротива, потъва в отчаяние, черно като слепота, необятно като космоса, дълбоко като плача на изоставено пеленаче.
... Чува странни звуци и осъзна, че стене самия той.
Дарк-елдарът се пресяга и погалва темето му. Там, където като дете имаше гъсти, къдрави кичури.
- Съществуването ни е дотолкова лишено от цел, - промълвя дарк-елдарът - че дори самоубийството е безсмислено. Онзи до
косва една от сълзите, които бликат от живото око на умиращия и се стичат по металната маска, заместваща лицето му. Мъчителят му попива горещата капка с върха на пръста си, поднася я към устните си, близва я. Усмихва се със странна, почти детска срамежливост:
- Благодаря ти... Наистина е солена.
Извънземният поема дъх и бавно въздъхва:
- Мон-кай, когато умре някои от моя народ, ТЯ го изтезава в шестте кръга на царството си. Агония тук и агония там. А после ТЯ ни се насища и ни запраща да се преродим отново като друкари, като самите себе си. И така продължава отново и отново, и отново. До края на вечността.
Техно-жрецът изхлипва. От безцелността на вселената, от безпричинната жестокост на съществуването, което кара разумните създания да се убиват и изтезават едно друго. Да живеят като червеи в тинята на бездънния океан от омраза, убийства, страх, жестокост, подлост, смърт.
- Разбираш ли, мон-кай, - прошепва дарк-елдара – разбираш ли защо друкарите вярваме точно в това?
- Да – пряко сили намира сили да кимне. Въпреки слабоста и отказа на системите му, успява да кимне. Защото наистина усеща, дори с механичното си сърце чувства, че дарк-елдарът е прав.
- Всеки друг вариант, - изрича дарк-елдарът и поглежда към далечните дюни - дори оставането завинаги в Нейния ад, би бил по-малко болезнен. Значи е този...
* * *
Веществото на онзи постепенно обхваща съзнанието му. Мисълта, че се намира под накроза е ясна, но безполезна. Този наркотик не опиянява. Точно обратното - той премахва всички илюзии и защитни стени между ума и истинското лице на Вселената.
А тя е безсмислена.
Наркотикът не просто обхваща съзнанието му, той му дава дълбочина на мисленето, недостъпна до сега. В този миг и място осъзнава, че Вселената е безразлична както към доброто и злото, така и към реда и хаоса. Тя няма да забрави за него, защото изобщо не е забелязала съществуването му. Тя, Вселената е безразлична дори към самата себе си.
Атомите на въглерода и азота, на кислорода и водорода интересуват ли се дали ще бъдат част от жива плът или просто вода и графит?
Не.
Отчаянието минава през него. Той потъва в Отчаянието и то се разтваря в него. Престава да е чувство и се превръща в Яснота. Безжалостна, безмълвна Яснота отвъд всички илюзии, заблуди и утешителни лъжи, скрити в речниковия смисъл на думите. Това е истината, той я осъзнава и не би могъл да изпита по-дълбока покруса. Но тогава вижда как дарк-елдарът става и отива до сандъчето. Същото, в който се намират мострите с ваксини.
- Моля те - техно-жрецът не познава собствения си глас - Моля те, не го прави.
- Защо? - промълвя с неочаквана кротост дарк-елдара - Каква е разликата дали ще живеят или умрат? Обитателите на онзи грозен град-пирамида са просто мравки.
Той отворя капака и взима първата проба. После натиска копчето, активиращо термичното унищожение на съдържанието.
- Защо? – едновременно изплаква и въздъхва техно-жреца - Защо?
Дарк-елдарът свива рамене:
- Дефинирай смисъла на въпроса „Защо”? Не... дефинирай смисъла на понятието „смисъл”.
* * *
И двамата мълчат, а гневното слънце и тихият вятър си играят с фината прах, скрита сред песъчинките на пустинята. Малки като пудра кристалчета, които разраняват очите и се загнездват дълбоко в гърдите. Дарк-елдарът се пресяга за следващата мостра с ваксини.
- Недей - умиращият осъзнава, че наистина се моли - Моля те, не го прави.
Вместо отговор дарк-елдарът унищожава и тази проба.
- Копеле, - ръмжи техно-жрецът и гневът му пламва за последно. Бяла колона от чиста омраза и гняв, която пробива черния безкрай на отчаянието:
- Там... има деца. Те... повечето от тях ще пораснат и ще живеят празен живот. Просто тръстика и кал. Но... малцина... неколцина сред тях може да станат нещо повече. Ще създадат хубава музика, ще открият забравени тайни на науката и техниката, ще станат лекари и спасяват животи. Заради тях.
Дарк-елдарът се усмихва и отново искреността, неприкритата болка в тази усмивка съкрушават душата на техно-жреца повече от всичко останало.
- Ето го първото прозрение. Бройката не е важна. Това, че ще умрат петнадесет, двадесет, всичките тридесет милиарда жители в онзи град... това само по себе си не е трагедия.
Дарк-елдарът унищожава и следващата колба:
- Но тези, които си струва да спасиш. Защото са ценни... Дефинирай какво е „Ценност”. Какво е ценността на индивида в пределите на Вселената?
Техно-жрецът понечва да отговори, но вижда предупрепреждението в очите на мъчителя си.
- Опитай, мон-кай. Но го направи с прости и чисти думи. Без философия, без логически фокуси. Направи го наистина, искрено... и аз ще оставя последната мостра с ваксини. Дори ще пратя радиосигнал до твоите хора и те ще дойдат. Ти няма да ги дочакаш, но те ще намерят мострата. Давам ти думата си на тъмен архонт.
* * *
Техно-жрецът мълчи. За миг, за последен удар на механичното си сърце е в равновесие. Между вече угасващия пламък на гнева и бездната на Отчаянието. Наркотикът на друкаря само отключва прозрението, че всяка надежда, всяко чувство за ценност или смисъл във Вселената са илюзия.
Изправен пред безстрастното лице на Вселената, човекът е нищо.
Гневът угасва, надеждата угасва, илюзията за отговор угасва. И техно-жрецът разбира, че въпросът на дарк-елдара няма отговор. В този миг достига дълбочина на Отчаянието, за която умът му не е подозирал. Тя е отвъд всяка способност за разбиране чрез мисъл и думи.
Ако религиозния екстаз е да се усетиш в присъствието на своя Бог, на Омнисая, Въплътения Логос.... то изпитваното от него в този миг е точно обратното.
То е пълното, окончателно, кристално ясно усещане за отсъствието на Бог във Вселената.
- Знаеш ли, - прошепва той на мъчителя си – че всъщност няма смисъл да унищожаваш мострата?
- Защо?
- Защото дори това е безсмислено – промълвя обречения техно-жрец – Аз нямам отговор. Ти нямаш причина да го направиш или да не го направиш. Защото... може би наистина усещам частица от бездната, в която се намира душата ти.
Техно-жрецът млъква, поразен от мисълта, че изпитва състрадание към мъчителя си. Не омраза, не презрение, дори не съжаление. А съпреживяващо състрадание:
- Нула, делена на безкрайност. - промълвя умиращия – Ценността на индивида в пределите на Вселената е нула, делена на безкрайност. Това е отговорът.
* * *
Дарк-елдарът мълчи няколко субективно безкрайни секунди. Кимва и оставя последната мостра с ваксини в гнездото ѝ. Дори затваря сандъчето. Набира някаква команда на устройство, закрепено на китката му. Умиращият с изненада осъзнава, че друкарят праща обещания радио-сигнал.
И се разплаква. Тихо и безмълвно една сълза се стича по желязното му лице. Плаче от облекчение, разкаяние. От вина, примесена с надежда.
Само си е мислел, че споделя тъмнината, в която живее душата на дарк-елдара. Солената капка по металната му скула разкрива истината. Тъмният архонт се усмихва с прошка:
- Каква жажда за живот. Дори сега, когато виждаш ясно същността на вселената... ти се бориш за живота на напълно непознати създания.
Пристъпва към него, протяга ръка и сянката на пръстите му пада върху темето на умиращия. Там, където някога имаше детски, къдрави кичури.
- Знаеш ли какво са тиранидите? Чувал ли си за тях?
- Да. Чел съм... доклади от оцелели.
- Доклади? Аз съм ги виждал с очите си. – друкарът присвива леко клепачи – Огромни, живи кораби-насекоми в пустотата на космоса. Рояци от стършели с размерите на линкорни. Ята от гладни био-машини, които опустошават цели системи и ги превръщат в още от себе си.
Онзи мълчи, а осакатеният някак знае какви ще са следващите думи. Сърцето му ги предчувства.
- Те идват за твоята планета, мон-кай. – казва тихо дарк-елдарът – Чумата беше моят дар на милост за вас.
Тъмният елдар поглежда през рамо към сандъчето. В гласа му има състрадание, което смазва духа на обречения повече от всяка дребнава жестокост:
- Да унищожа ли последната проба с ваксина?
Техно-жрецът не може да извърти лице, да обърне очи нагоре. Мълчи дълго, после промълвя:
- Не.
- Войниците ви ще умрат, оглушени от писъците на децата си. И плътта ви ще бъде абсорбирана в био-машините на рояка.
- Ще се бием. – настоява издъхващият.
- Какъв е смисъла? Вие сте слаби и ще загубите.
- Нула, делена на безкрайност. – прошепва умиращият – Резултатът няма значение.
* * *
Извънземният на свой ред мълчи. Бавно, спокойно разперва ръце настрани:
- Майната й на Вселената, мон-кай, ти си герой.
Онзи се стапя във въздуха, става неясно петно, което на свой ред се разтваря в съвършена невидимост. И докато изчезва, техно-жрецът чува последните му думи. Слова, изречени вместо сбогуване:
- Ти си герой и смъртта ти е прекрасна.
* * *
Видяно и записано на 01.06.2020 г.
по летоброенето на Старата Земя
Автор: Черно Слънце
"Светлината в Сянката: - втория разказ от цикъла "Аз съм един от своите братя" - можете да прочетете ТУК.
