Глен седеше на масата, подпрян на лакти, с длани, обхванали горната част на главата му. Мислеше. Аналитично. Почти оплешивялото му теме лъщеше в хладна пот. Очите шареха от предмет на предмет, но не виждаха нито хладилника, нито печката – най-малко мивката... шареха по траекторията, където неговата жена – вещицата - всеки божи ден изпълняваше ритуалната си магия.
Няма начин да не е вещица. Съвсем сигурен бе, че когато се запознаха, бяха връстници. После, незнайно как, тя си остана същата, вместо да остарява. В последно време приятелите му непрекъснато подхвърляха:
- Много си хитър, Глен! Ние даваме луди пари, за да имаме сносно изглеждащи възрастни съпруги. Младичкото само́ ли ти скочи или ти му налетя?
Опитваше се да обясни, че с жена му са заедно от 20 години, че със сигурност я познават, защото това е Джул и са се веселили на сватбата им, но те клатеха глави, хилеха се иронично и го потупваха по гърба. Един вид: хайде, хайде – не ни ги пробутвай тия.
Да живееш с Джул, си имаше предимства. Тя говореше само при нужда и казваше най-необходимото. Откликваше на всякакви негови желания без претенции. Не харчеше пари за дрехи. Задоволяваше се с наличното и не очакваше с повод и без повод да ѝ мъкне скъпи подаръци, да носи цветя и други подобни женски глезотии. Нея никога не я болеше глава и въобще не боледуваше.
Глен трепна. Външната врата се отвори и Джул, препълнена с енергия – на нея енергията никога ни ѝ липсваше - влетя в кухнята с грамадна торба с продукти и я тръшна тъкмо под замисления нос на съпруга си.
- Какво да ти приготвя за вечеря, скъпи? – попита, като навря лице толкова близо до неговото, че лъсна абсолютно гладката ѝ кожа. Той ужасено се отдръпна.
- М-м... такова... не съм гладен...
- Както желаеш.
Глен се изниза към спалнята. Беше рано за лягане, но искаше да избяга от Джул. Все още не можеше да си признае как изведнъж започна да се страхува. Страх от факта, че сам никога не би забелязал необичайното у нея.
Годините се връткаха една след друга...
Разкопча ризата и погледна надолу към своя заоблен, прошарен, издут корем - ала глътната баскетболна топка. Свали панталона и погледна още по-надолу, където ... хм... А съвсем надолу раздвижваха пръсти тънки и хилави крака, с редки, дебели косми по бледите прасци.
Годините се връткаха, но не за Джул.
Когато се срещнаха... О, когато се срещнаха тя изглеждаше точно така и въпреки това не беше...
„Искам дете, Глен!”
„Детето ще попречи на кариерите ни.”
Следваха упреци, викове, крясъци... И замлъкна.
След 10 години сам предложи: „Хайде да си имаме дете, Джул.”
Но тя вече се беше научила да казва само най-необходимото и въодушевено отвърна: „Пробвай, Глен!”
Вече в леглото под завивката той потръпна настръхнал.
Дете нямаха. След всеки негов намек тя загадъчно се усмихваше и продължаваше да върши домакинската си работа. Домакинската?... Брей!... Как съзнанието му е пропуснало да отбележи момента, когато Джул започна за домакинства?
„Скъпи, виждаш, че не мога да върша две неща едновременно. Служебните ангажименти ме изцеждат и домакинската работа ми идва в повече.”
„Едно време майка ти и майка ми как са се справяли? Учудвам се, Джул. Сама казваше, че всяко поколение е по-кекаво от предишното. Сега е моментът да докажем, че не е вярно.”
Доказваха го, доказваха.... Чак му омръзна да слуша подмятанията на колегите: „ Още нямате домашен робот? Ама, че си стиснат! От жена си ли икономисваш?”
И докато се озърне, се оказа, че е икономисал не само робота. Джул беше истинско съкровище. Готвеше по-добре от най добрата програмирана, автоматична готварска печка. Поддържаше в идеално състояние кухненските прибори и съдове спрямо най-съвършените миялни машини. А дрехите? Та те винаги изглеждаха като нови!
Продължи да трепери. Сви се странично на кравай и напъха ръце между краката си. Вещица! Хранил е вещица. Къде му беше акълът, когато й предложи да спре да работи и да си остане вкъщи?
Всъщност се страхуваше от конкуренцията между двамата. Работеха в един екип. Той беше отличен специалист. Тя също. Но му ставаше гадно щом шефовете я хвалеха. Хвалеха и него, но някак ... по-различно. „Глен, зад всеки успял мъж стои силна жена. А какво стои зад успялата жена , а?” – веднъж насмешливо го попита шефът и дружески потупа рамото му.
„Джул, преуморяваш се мила. Заплатата ми е прилична, за да те карам да работиш.”
„Да, скъпи. Наистина съм изморена, но аз харесвам работата си. Не мога да си представя какво бих правила по цял ден вкъщи.”
„Каквото и другите жени.”
Този път нямаше нито викове, нито сълзи. Погледна го с прекрасните си очи и каза: „Утре ще поискам отпуска и ще отида на почивка. Там ще реша дали да работя или да се отдам на себе си. Нали това искаш, Глен? Да се усъвършенствам?”
Преди 15 години той изобщо не повярва, че ще я убеди да спре работа. Джул замина за месец на курорт. Върна се и заяви, че предпочита да се излежава, вместо да става сутрин със скок и на бегом да препуска по трасето спалня – баня – спалня – кухня - обществен транспорт –лаборатория. И въпросът беше решен.
Оттогава насетне всяка година ходеше по едно и също време на курорт. Изтърпяваше отсъствието й, понеже такава бе цената за перфектната съпруга. Естествено – беше доволен. До... до преди няколко дни, когато се замисли в каква посока неговите приятели се опитват да му отворят очите.
Ама той си е виновен! Допусна голяма грешка! Първо трябваше да й направи няколко деца, които да окупират безостатъчно нейното време. Ако все пак й останеше малко излишно, щеше да го запълва с четенето на инструкциите за експлоатация на куп нова техника и роботи. Успешното управление на домакинската техника може да се сравни само с вземането на висше образования. Времето до никъде нямаше да й стига и сама щеше да моли да си остане вкъщи.
Глупак! Абсолютен!
Студът пропълзя от ледените му нозе нагоре и той се сгуши, стиснал очи... А Джул тихо влезе. Чу я как отвори шкафа. Усети мекото разстилане на топло одеяло и грижовните ръце на жена му да го подпъхват около него. Вещица и телепатка! Ах как се радваше! Как само се радваше, че тя винаги уцелва мига на завръщането му вкъщи , посрещайки го с топли ястия на сервирана маса... Веднъж той съвсем изненадващо покани колеги да гледат мач, а тя ги чакаше с нарязани мезета и изстудена бира. Глупак! Кьорав глупак!
Преди 20 години отидоха да декларират съжителството си в Семейния дом, а служителят по обвързването ги попита желаят ли да имат синаптична връзка. Едновременно изреченото негово „Не!” и нейно ”Да!” повдигнаха веждите на чиновника. „Все пак да или не?” – попита. Глен побърза да каже „не”, а Джул се понацупи, но бързо й мина по време на сватбеното тържество. Той никога не съжали за избора си. Много влюбени двойки в момент на умопомрачение се решаваха на синаптична връзка, а после... Единият винаги знаеше къде и какво прави другият ... и обратно. Пълна липса на лична свобода!
А свободата...Е, да... свободата... Първата беше заоблена и пухкава с тресящ се от смях корем. Смееше се на вицовете му в крайречния бар и... така нататък в един отдавнашен месец, когато Джул беше на почивка. Във времето имаше различни видове свободи – мимолетни, вълнуващи, разтърсващи, заробващи... От някои съвсем не се чувстваше свободен, а омалoмощен, опустошен, отчаян... Джул съчувствено и разбиращо го утешаваше с вкусна храна в уютен дом... което го караше да изпитва ужасна вина, такава, че в момент на угризения реши да се изповяда, а тя... тя сложи пръст на устните му с думите: „Нека не разваляме доверието помежду ни.”
Вещица! Знаела е всичко! Студът под дебелата завивка се бе трансформирал в екваториална, изпотенолепкава жега със зов за повръщане.
Колкото светът ставаше по-технологичен, толкова по-бързо избуяваха странни вярвания и практики. Имаше курсове на теми „Как да стана магьосник за един ден”, „Вещерството – най-прекия достъп до световното господство”, „Енергийният вампиризъм – естествен и бърз начин винаги да сме жизнени” и от тоя сорт. Кучка! Кръвопиеща кучка! Ето защо е младолика. Кой знае на какви обучения ходи денем . Той като трудолюбива пчеличка заработва блага за вкъщи, захранва кредитни карти, а тя... тя с неговите пари се учи как да смуче от неговата енергия.
Постепенно Глен потъваше в спомени, примесени ту с яд към нея, ту с жалост към себе си. Тресеше се, потеше се, спомените се смесваха със съновидения докато съвсем заспа.
На сутринта се събуди в отмаляло блаженство и му беше приятно до мига, когато се сети за вчерашните си терзания. Скокна разсънен , но бързо пропъди от съзнанието си напиращите негативни мисли с обобщението: „Пълни глупости!” Бавно се протегна, а после влезе в банята да се освежи.
Къпане, бръснене, миене на зъби и за десерт използва тримера за космите в ноздрите и ушите си, което допълнително вля усещане за живот. Ободрен се сети, че днес ще пристига важна клечка от централата. Ще се отчита някакъв продължителен експеримент. Вчера шефът беше притеснен и обикаляше по лаборатории и кабинети с въпросите: „Как сме, а? Ще се справим ли?” И сам си отговаряше: „Няма начин да не се справим!”
Слава Богу, Джул беше излязла и я нямаше. Глен облече спортен костюм. Огледа се приемливо в огледалото. Не е както преди 20 години, но все още бива. Представи си как се разхожда с младоликата си съпруга под ръка и предизвиква всеобща завист. Трябва по-често да я извежда сред обществото.
Тъкмо седна в колата и включи захранването, когато шефът се появи на екрана на видеотелефона и припряно заговори:
- Глен, тръгваш ли на работа? – попита и бързо продължи. - Знаех си, че мога да разчитам на теб! Мини да вземеш букет с цветя. Днес пристигнах по-рано заради гостите, а колите им вече бяха паркирани в двора на института. Веднага организирах да се прозвъни на всеки персонално, за да не се мъкне екипът до обяд, че... голяма излагация...
Цветарски магазин по това време? Наложи се да изчака с отварянето и докато съненото момиче приготви букета... Пристигна в института, а в голямото фоайе вече отчитаха резултатите. Застана зад една колона и се заслуша. Шефът патетично хвалеше подчинените и изтъкваше заслугите на института:
-... продукти намират приложение както при овладяването на космоса, така също при отглеждането на деца и старческото обгрижване. Все дейности, където няма желаещи да работят, а естественото, хуманното отношение изключва използването на обикновени роботи. Експериментът продължи почти 15 години и трябва да сме благодарни на госпожа Андрети, че предостави свой генетичен материал. Имахме възможност - така да се каже - от първия ред да го наблюдаваме. Обектът по никакъв начин не заподозря подмяната, въпреки че андроидът се е опитал да му каже...
„Скъпи, имам да ти съобщя нещо много важно.”
„Джул, точно на финала на световното ли намери?”
„Но... трябва да знаеш...”
„Ей, мама му стара! Не я затвори тая устичка!”
-...и след като не е успял е написал нещо като доклад, където подробно е обяснил ролята си и е приложил документите по развода...
„Скъпи, оставих ти папка за четене. Моля те, прегледай я възможно най-бързо.”
„Добре, мила.”
„Но кога?”
„Все някога...”
-... разбрахме, че обектът живее в изключителна заблуда спрямо андроида и последният по никакъв начин не е в състояние да го изведе от нея. Свързахме се с госпожа Джулия Андрети и след като обсъдихме фактите, се взе решение да оставим експериментът да се развива сам, а ние само да наблюдаваме. В крайна сметка Глен Марвин е част от екипа. Колеги, онези, които не бяха в течение, надявам се вече да не ме обвиняват в мъжка пристрастеност. Възнаграждението му е за 24 часа работа. А! Между другото, някой да е виждал Глен? С госпожа Андрети не са се срещали, откакто тя беше госпожа Марвин. Уважаваната ни гостенка иска лично да изкаже своята признателност към приноса му в подобряването на нашата продукция.
Зад колоната се чу тежко и размазващо „туп”...
Автор: Ценка Бакърджиева
Визитка: Ценка Бакърджиева е родена през 1959 г. в Ловеч. Завършила е МГ „Юрий Гагарин” и ВТУ „Ангел Кънчев”, инженер е със специалност „Конструкция и изпитване на автомобили, трактори и кари”. През последните две десетилетия работи в банка. Авторка е на стихосбирката „Вечният бриз” (1998) и на електронната книга с разкази „От алфа до омега” (2011). Съоснователка е на Клуба на фантастите „Тера фантазия”, носителка е на награди от национални конкурси за фантастичен разказ. Живее в Бургас.
