Беше лятна вечер, когато една жаба каза на друга: “Знаеш ли, хората, които живеят в онази къща на брега на езерото, са изтормозени от нашите нощни песни”.
“Е – каза другата, – не ни ли досаждат и те в часовете на дневното ни мълчание с глупавите си разговори?”
“Все пак ние пеем твърде много през нощта”, промълви първата.
“А те приказват и викат твърде много през деня”, възрази втората.
“Какво ще кажеш за силния шум, който издават много жаби, когато са събрани на едно място?”
“А ти какво ще кажеш за непоносимия шум, който издават политици, бизнесмени и други двуноги жаби като тях?”
“Е, нека бъдем по-мъдри от тези нещастни създания – рече първата. – Хайде да си мълчим през нощта и да задържим песните си за себе си дори когато луната ни кара да пеем и звездите – да изливаме сърцата си. Да запазим тишина поне за нощ или две, а може би и за три”.
“Бива – каза другата. – Да опитаме и да видим какво ще излезе от това”.
И тази нощ жабите запазиха мълчание; те мълчаха и следващата нощ, и по-следващата.
И ето че бъбривата жена, която живееше в къщата на брега на езерото, викна на третата сутрин на своя мъж: “Ужас! Не съм мигнала през тези три нощи! Винаги заспивах, когато шумът на тези жаби беше в ушите ми. Нещо сигурно се е случило! Не са издали звук през последните три нощи и аз съм почти луда от това”.
Жабата чу това и каза на своята другарка: “Чу ли? Не бяхме ли и ние докарани почти до лудост от нашето мълчание?”
И другата отговори: “Да, мълчанието през тези нощи беше тежко за нас. И сега разбирам, че не е било нужно да се измъчваме в угода на онези, чиято пустота трябва да се запълва с врява и шум”.
И през тази нощ луната пак чу техните песни, и звездите – туй, което се изливаше от сърцата им.
Халил Джубран
