Съвещателното становище на Международния съд на ООН поставя историческа основа за климатичното правосъдие – и предизвиква България да действа.

Ремина Алексиева е част от авторския екип на Климатека. Има опит в неправителствения и научно-изследователския сектор. Работи в областта на регулациите при изпълнението на дългосрочни стратегически документи, които се отнасят към адаптацията към и смекчаване на изменението на климата, както и за ефективното прилагане на европейското и националното екологично и енергийно законодателство.

  • На 23 юли 2025 г. Международният съд на ООН постанови първото си съвещателно мнение по въпросите на климатичните промени – исторически акт, иницииран от студенти от Тихоокеанските острови. 
  • Съдът определя, че държавите са задължени да ограничат глобалното затопляне до 1,5 °C, да предотвратяват значителни вреди върху околната среда и да си сътрудничат за постигането на тези цели. 
  • Съвещателното мнение поставя рамка за нови международни и национални дела и е сигнал, че климатичното правосъдие вече е част от международното право.
  • Сред важните решения на Съда: държавите не отговарят за емисиите на частни компании, но могат да бъдат подведени под отговорност, ако не наложат нужните ограничения към бизнеса.
  • Съдът дава право на всяка държава да заведе дело за климатични нарушения, за климатични нарушения, а пострадалите държави дори могат да искат обезщетение.
  • Макар България да не участва в производството, съвещателното мнение има значение и за нас – то конкретизира задълженията за актуализиране на климатичното законодателство, ограничаване на субсидиите за изкопаеми горива и поемане на отговорност за действията на частния сектор. 

Международният съд на ООН постанови първото си становище за климатичните промени – исторически акт, иницииран от млади студенти от Тихоокеанските острови. То конкретизира задълженията на държавите за ограничаване на глобалното затопляне и защита на човешките права. Макар България да не участва в производството, решението пряко засяга и нас – от климатичните закони до енергийната политика.

Представете си, че живеете в малка островна държава в Тихия океан. Звучи идилично: златни плажове, чиста солена вода, високи палми, плуване с делфини. И не че тази картина е лъжа, но не отговаря и напълно на истината. Защото да живееш на такова място в 21-и век означава – освен да бъдеш заобиколен от прекрасна природа, да бъдеш разтърсван от циклони, земетресения и постоянна тревога заради заплахата от повишаването на морското равнище, което ще бъде пагубно за дома ви.

Вече не звучи толкова идилично, нали? Затова нека се върнем на задачата – представете си, че живеете там и трябва да се борите всеки ден с тези предизвикателства на фона на неминуем разпад на подредения ви живот. А сега си представете за момент, че сте и студент по право на лекция по “Право на опазването на околната среда” и имате задача да предложите начини за насърчаване на климатичното правосъдие. 

Синтия Хуниухи няма нужда да си въобразява всичко това. Тя е студент по право във Фиджи и е от Соломоновите острови. Добре запозната е с последиците, които климатичните промени имат и ще имат върху живота и дома ѝ. В дискусиите с нейните колеги и с преподавателя ѝ Джъстин Роуз за това как с правни средства можем да се борим с климатичните промени, една от практическите идеи, които те обсъждат, е да бъде поискано съвещателно мнение от Международния съд на ООН.

За ролята на Международния съд на ООН

Международния съд на ООН е създаден през 1945 г. и е основният съдебен орган на ООН. Той има две главни функции – да разрешава спорове между държави и да дава тълкуване по правни въпроси, представени пред него. Седалището му е в Хага, Нидерландия и се състои от 15 съдии.

Дългата поредица от съдебни решения на Съда е изиграла важна роля в развитието на международното публично право. Съдът може да разглежда 2 вида производства:

1. правни спорове между държави, отнесени от тях към него

2. искания за тълкуване на правни въпроси, отнесени към него от органи и специализирани агенции на ООН.

Тълкуване на правни въпроси или какво значи съвещателното мнение

Първата държава, която подема каузата им, е Вануату – малка островна държава в Тихия океан, благодарение на тогавашния им външен министър, Ралф Регенвану, понастоящем министър на климатичните промени. С Вануату студентската организация провежда кампания, заедно с нарастваща мрежа от млади активисти в Европа, Азия, Африка и Америка, които да спомогнат за набирането на подкрепа за инициативата в държавите си.

Кулминацията е резолюция (77/276), гласувана с единодушие, с която призовават Международният съд да даде становище по два ключови въпроса: 

  • какви са задълженията на държавите по международното право за справяне с изменението на климата;
  • какви са правните последици, ако те не изпълнят тези задължения.

Съдът приема предизвикателството. В рамките на производството са изпратени рекордните 91 писмени изявления от държави и оторизирани международни организации – най-големият брой, подаден някога в консултативно производство. На устните изслушвания през декември 2024 г. участват 91 държави и 11 международни организации, които представят своите аргументи във връзка с климатичните промени и правата на човека.

Всичко това води до постановяването на съвещателно мнение на 23 юли 2025 г. – акт, дълъг 140 страници (това далеч не е рекордно число за Съда), изводите са приети единодушно от 15-те съдии. 

Ключовите изводи на Съда: от климатичните цели до правата на човека

В съвещателното си мнение Международният съд очертава какво се очаква от държавите в борбата с климатичната криза. Съдът поставя нова рамка: от потвърждаването на целта за ограничаване на затоплянето до 1,5°C, през изискването националните планове да стават все по-амбициозни, до задължението да се предотвратяват значителни вреди върху околната среда и да се сътрудничи на международно ниво. Той признава, че климатичните промени засягат основни човешки права, включително правото на живот и на здравословна околна среда, превръщайки опазването на климата в правно и морално задължение към цялата международна общност.

Целите на Парижкото споразумение

Съдът обръща внимание, че обвързващата цел в Парижкото споразумение, към която всички държави трябва да се стремят, е 1,5 °C над нивата от преди индустриализацията, а не 2°C. Този извод е изключително важен, тъй като прагът от 1.5 °C вече е достигнат на месечна и годишна база (за първи път през 2024 г.). Това не означава, че светът не е постигнал целта, тъй като тя се измерва в десетилетия. Въпреки това, превишаването на 1,5 °C за един месец или една година е ранен признак за опасно превишаване на дългосрочната граница и служи като сигнал за повишаване на амбициите и ускоряване на действията през това критично десетилетие. 

Националните цели трябва да стават все по-амбициозни

Съдът коментира и т.нар. национално определени приноси, т.е. целите, които държавите си поставят, за да се ограничи увеличаването температурата до 1,5 °C. Съдът е категоричен в становището си: държавите сами решават какви цели да си поставят, но те трябва да стават все по-взискателни с времето и да отразяват най-високите възможни амбиции, а кумулативно взети целите на всички държави трябва да са в състояние да постигнат целта за ограничаване на глобалното затопляне до 1,5 °C. Ефективно това ограничава правото на държавата да преценява сама (дискреция) какви мерки да предприеме за техните приноси. 

Задължение на държавите за предотвратяване на значителни вреди върху околната среда и задължение за сътрудничество 

Съдът също така намира, че всички държави са обвързани от две обичайни задължения (т.е. такива, които не произтичат от конкретен международен договор, а от норма на международен обичай), а именно:

  • задължението за предотвратяване на значителни вреди върху околната среда;
  • задължението за сътрудничество. 

Задължението за предотвратяване на значителни вреди върху околната среда почива върху разбирането, че държавите трябва да използват всички разумно достъпни средства, за да предотвратят вредата доколкото това е възможно. Например да приемат национално законодателство, да определят лицензионни режими за определени дейности, административни процедури (вкл. да предвидят извършването на екологична оценка и ОВОС) и прочее, за да гарантират, че са действали с дължимата грижа да предотвратят вредата върху климатичната система. Държавите са длъжни да предприемат подходящи мерки за предотвратяване на значителни вреди, когато съществуват надеждни научни доказателства за риск от такива вреди. 

Задължението за сътрудничество важи дори за държави извън Парижкото споразумение. То почива на разбирането, че климатичната система е ресурс, който се ползва от всички държави, съответно опазването ѝ е възможно само чрез сътрудничество между всички държави. Отнася се за всички страни и се основава на взаимозависимостта между тях, изисква повече от прехвърляне на финансови средства или технологии, а именно усилия от страна на всички за непрекъснато разработване, поддържане и прилагане на колективна политика в областта на климата. Дори някои от тях да „излязат” от Парижкото споразумение, те въпреки това продължават да бъдат обвързани от задължението за предотвратяване на значителни вреди върху околната среда и задължението за сътрудничество. 

Промените в климата засягат и правата на човека

Съдът също обръща внимание на това, че промените в климата влияят на упражняването на човешките права. И по-точно на правото на живот, на здраве, както и на правата на жените, децата и хората с увреждания. Международния съд признава и правото на чиста, здравословна и устойчива околна среда, тъй като го счита за предпоставка за използването на много други човешки права, като правото на живот, правото на здраве и правото на адекватен стандарт на живот, включително достъп до вода, храна и жилище. Така държавите-страни по международни договори за правата на човека са длъжни да гарантират ефективно упражняване на тези права. Затова е трудно да се разбере как тези задължения могат да бъдат изпълнени без едновременно с това да се гарантира защитата на правото на чиста, здравословна и устойчива околна среда като право на човека.

Малките островни държави в контекста на повишаващото се морско равнище
Проблемите, с които се сблъскват малките островни държави също не са пренебрегнати от Съда. Той засяга няколко много важни аспекта, които се отнасят до всички държави, засегнати от климатичните промени:
• повишаването на морското равнище, свързано с изменението на климата, не променя автоматично съществуващите граници на морските пространства;
• при пълна загуба на територията на дадена държава и разселване на нейното население заради повишаване на морското равнище, това не води непременно до загубата на държавността ѝ;
за хора, търсещи убежище в друга държава поради застрашаващи живота им условия, следствие на • климатичните промени, въпросната държава не може да ги върне обратно (забраната за връщане (non-refoulement) в бежанското право важи и в тези случаи).

Отговорност на държавите, нарушили задълженията си

Какво се случва при неизпълнение на тези задължения: Съдът подчертава, че неспособността на дадена държава да предприеме подходящи мерки за защита на климатичната система от емисии на парникови газове – включително чрез производството, потреблението, издаването на лицензи за проучване и предоставянето на субсидии за изкопаеми горива – може да представлява международно неправомерно действие. 

Съдът пояснява, че емисиите на парникови газове от частни субекти не могат да бъдат пряко приписани на държавите. Последните обаче трябва да положат необходимата грижа, като регулират дейностите на частните субекти в рамките на тяхната юрисдикция. Ако страната не предприеме необходимите регулаторни или законодателни мерки за ограничаване на емисиите, тя може да бъде подведена под международна отговорност. 

Кой може да търси отговорност на държавите, нарушаващи климатичните задължения? 

Според Съда – всеки. Той квалифицира климатичните задължения като erga omnes, т.е. които нямат само един адресат, а се дължат на цялата международна общност. Всяка държава, без значение дали е претърпяла някакви вреди от противоправното поведение на дадена държава, може да се оплаче пред Международния съд на ООН. Единствената разлика между това дали делото е заведено от директно увредена или неувредена държава е в това, което те могат да искат от съда, след като той установи нарушение – неувредените могат да искат прекратяване на нарушението, както и уверения и гаранции, че то няма да се повтори, докато увредените могат да искат и репарации (под формата на напр. обезщетение, възстановяване и т.н.).

България: извън делото, но не и извън последствията 

За съжаление България не участва директно в производството пред Международния съд на ООН. Това е пропусната възможност на нашата държава да даде своето мнение и принос към изготвянето на съвещателното мнение. И все пак съвещателното мнение ще има последици и за България. 

Произнасянето на Съда конкретизира задълженията за България във връзка с климатичните промени. Тя трябва да приеме законодателство, административни процедури и всякакви други мерки, които да спомогнат за смекчаване на и адаптирането към климатичните промени, за да може да даде своя принос към постигането на целта от 1,5 °C. България изпълнява тези свои задължения заедно с Европейския съюз (ЕС) – национално определените приноси се подготвят с останалите държави от ЕС и сме обвързани от целите, които ЕС си залага. Последната цел, станала ясна в началото на лятото тази година е, че ЕС ще намали емисиите си с 90% до 2040 г., съответно България ще трябва да актуализира цялата си климатична рамка, за да предвиди мерки, които ще позволят да намалим и нашия дял от тези емисии. 

Проучванията за нефт и газ – правен капан за България

Производството, потреблението, издаването на лицензи за проучване и предоставянето на субсидии за изкопаеми горива могат да доведат до ангажиране на отговорността на държавата пред Съда. Тук не се има предвид само Международния съд на ООН, но и националните съдилища и потенциално Европейския съд по правата на човека – ЕСПЧ. 

Това заключение е особено важно предвид сключения наскоро договор на Министерски съвет с „Шел” за пpoyчвaниятa зa нeфт и гaз в „Блoĸ 1-26 Xaн Tepвeл” нa Чepнo мope, което поставя под въпрос бъдещето на тези проучвания и, поне на теория, връзва ръцете на държавата във връзка с последващи експлоатационни действия, ако вследствие на това проучване бъдат намерени нефт или природен газ. Също така България е поела ангажимент пред ЕС да спре несъответстващите с целите си субсидии за изкопаеми горива до 2025 г. 

Задълженията на България за предотвратяване на значителни вреди върху околната среда и за сътрудничество са затвърдени от Международния съд на ООН. Така България трябва да полага грижа да приема, адаптира и подобрява законодателството си в сферата, да извършва оценки на въздействието върху околната среда (ОВОС), особено за значими дейности, допринасящи за емисиите на парникови газове под нейната юрисдикция или контрол (вкл. тези на частни субекти), и да уведомява и да се консултира добросъвестно с други държави относно потенциалните неблагоприятни въздействия от тези дейности. 

Съвещателното мнение на Международния съд също действа като ускорителна сила за всички стратегически дела, свързани с климатичните промени. Ако някой иска да заведе дело срещу българската държава за нейните действия или бездействия в тази област (вкл. и пред национален съд или ЕСПЧ), заключенията на Международния съд ще бъдат от голяма помощ в определянето на грижата, която държавата е трябвало да положи. 

Спомняте ли си Тихоокеанска държава от началото? Ако една малка островна страна може да задвижи световното право, то и България няма извинение да стои бездейна. Някои са по-уязвими от други, но промените в климата се усещат вече и по нашите географски ширини, например с ефекта на градския топлинен остров в столицата и безводието в много населени места. Единствено с общи усилия, спазвайки международното право и променяйки го по начин, който да работи в полза на международната общност, можем да имаме шанс да се преборим с предизвикателствата на климатичните промени.

Автор: Яна Обрешкова / Климатека

Яна Обрешкова е юрист, магистър по международно право от Лайденския университет, Нидерландия. Професионалният ѝ път обхваща опит в неправителствения сектор, държавната администрация и частния сектор. Настоящите ѝ изследователски и професионални интереси са свързани с климатичната справедливост, прехода към устойчива икономика, защитата на околната среда по време на въоръжени конфликти и ролята на международните съдебни институции в защитата на правата на човека и околната среда.

В публикацията са използвани материали от: