Четири стъпки за успешен диалог: как местните общности и инвеститор във ВЕИ парк стигат до работещо решение за двете страни.

  • Казусът „Книжовник–Долно Войводино“ показва как един локален конфликт около ВЕИ парк може да се превърне в устойчив модел за социална сделка, доверие и сътрудничество между жители, инвеститори и институции.
  • Първоначалният сблъсък не е заради възобновяемата енергия, а заради различните значения на земята – за местните тя е пространство за живот, за инвеститора – инфраструктура, за общината – ресурс за развитие.
  • Ключов момент в постигането на консенсус е намирането на „общ език“ – чрез медиатори, местни лидери и постоянна комуникация.
  • Проектът е намален до 1/3 от първоначалния мащаб, а договорените местни ползи включват инфраструктурни инвестиции, дарения и запазване на голяма част от земята за местни нужди.
  • Климатичният преход не е само глобален процес и не може без социален преход – устойчивите енергийни решения работят само когато ползите са споделени, доверието е изградено, а местните хора имат реално участие и глас.
  • Различните гледни точки не са проблем, те са част от диалога към климатичните решения.

Как една потенциална локална криза се превърна в пример за социална сделка, доверие и устойчиво сътрудничество? През погледа на местни жители, институции и инвеститори материалът проследява как един конфликт около ВЕИ парк в две хасковски села преминава през напрежение, диалог и преосмисляне – и се превръща в добър модел за това как общностите могат да участват в климатичния преход, вместо да бъдат негова жертва. България тепърва ще навлиза в големи ВЕИ трансформации и подобни казуси вероятно ще зачестяват.

През 2020 г. жителите на хасковските села Книжовник и Долно Войводино научават, че дивата земя — част от ежедневния им живот и местната природа — е предвидена за голям фотоволтаичен парк. Това ги поставя пред трудна дилема: да се противопоставят на общинската власт и международния инвеститор или да използват ситуацията, за да защитят интересите си. Те избират първото, но в крайна сметка постигат второто.

Пет години и няколко глобални катастрофи (пандемия, войни, рецесия и инфлация) по-късно спорният проект вече е основа за консенсус. Централата ще бъде изградена, но в значително по-малък мащаб – около 1/3 от първоначалния план – и с конкретни ползи за местните жители: инвестиции в инфраструктурата, продължаващи дарения за общностни инициативи и запазване на по-голямата част от земята за местни нужди. 

Този на пръв поглед местен казус поставя важни въпроси пред глобалния климатичен преход и пред търсенето на дългосрочни зелени енергийни решения: как да действаме заедно, когато последствията не се разпределят еднакво? Как се споделят ползи и разходи? И как изграждаме доверие между толкова различни актьори?

За да намери отговорите, авторката проследява развитието на този случай чрез теренно изследване между 2022 и 2024 г., разговаряйки с местни жители, общински съветници и представители на инвеститора. Техните разкази очертават четири ключови стъпки по пътя към социално-климатичен консенсус.

Стъпка 1. Да разберем различните гледни точки

Възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) са ключов инструмент за смекчаване на ефектите на климатичната криза, защото намаляват въглеродните емисии. В контекста на климатичната криза и спешната нужда от изграждане на нови ВЕИ мощности, местните конфликти около земята се превръщат в критично важен фактор — те могат или да ускорят, или да забавят прехода към чиста енергия. Но освен технологичната цена за изграждане, фотоволтаичните централи изискват и голям терен. Те се нуждаят от свободна земя. 

Когато това общо благо трябва да се преразпредели, засегнати са не само глобалните цели и интереси на хората към чиста енергия, но и конкретни местни общности, които имат нужда от същата тази земя за своя живот и устойчивост. 

В случая на ВЕИ парка край Книжовник теренът е общинска собственост със статут на необработваема земя, която е неизползваема за земеделие и не е част от защитената екосистема. Това е важно уточнение, защото фотоволтаичните паркове често се възприемат като конкуренция на земеделските земи или застрашената природа.

В казуса “Книжовник–Долно Войводино” конфликтът не произлиза от идеята за чиста енергия. Той произлиза от различните интереси на няколко групи, за които земята е жизнено важен ресурс.

Инвеститорът има нужда от земя, за да изгради фотоволтаиците. Представител на инвеститора:

Всеки специализиран фонд, който инвестира в енергийна инфраструктура, се нуждае от земята просто като една част от целия пъзел.

Местните жители имат нужда от земя за своя природосъобразен живот – лов, разходки, чист въздух, красива гледка от дома, пасища за животните, изграждане на параклиси. Местен жител:

На прекрасната си селска къщичка на двора ще виждам винкели и арматури.

Общинският съвет има нужда от земята като ресурс за финансиране на местни политики и услуги. Общински съветник:


9–10 милиона лева за бюджета на Хасково са много пари… местни приходи, които ще отидат за хората.

Еколозите имат нужда от земя, за да опазват и възстановяват застрашени видове и местни екосистеми.

Този набор от гледни точки показва, че земята не е еднозначен ресурс – тя е различна за различните актьори. За инвеститора тя е инфраструктура; за местните – пространство за живот; за еколозите – екосистема; за общината – бюджетен ресурс.

Ключът към бъдещ консенсус е осъзнаването, че земята може да бъде едновременно всички тези неща. Парадоксът в случая е, че различието позволява обединение – но само ако разбрано.

Как да се разберем в различието си: като намерим общ език.

Стъпка 2. Да намерим общ език, макар и със свои думи

Интуитивната идея, че за да се разберат с местните, трябва да си говорят с тях, не убягва и на инвеститорите във ВЕИ парка. Със съдействието на общината, те провеждат общоселска среща на площада в село Книжовник. Разказите на местните обаче (както и видеозаписите от срещата) представят това първоначално усилие като фиаско:

Голяма патаклама стана. Там на тая среща, където Мичето викаше „Господине, на мен къде ще ми пасе кравичката?. (местен жител)

Причината за този първоначален провал не е, че дискусията е ненужна, а че е пренебрегнат фактът, че тя всъщност представлява преплитане на множество дискурси – научен, политически, икономически и общностно-културен. Всеки от тях „говори“ на различен език. Докато говорим на различни езици, няма как да се разберем.

И ако буквално решението би било да се намерят преводачи, в социалния смисъл решението е сходно – нужни са медиатори.

За да успеят да се разберат с местните, инвеститорите идентифицират ключови представители на групите от селските жители, с които започват устойчива комуникация. Така се раждат местни лидери и посредници – кметовете, активните млади хора, ловната дружинка, екипите, ангажирани с реставрирането на църквата.

Трайният контакт (подкрепен с насочени дарения) позволява диалог, който е реален и продължава във времето. Местните, макар и без директен достъп до публична реч, запазват гласа си, защото получават представителство. Инвеститорите, макар и невидими в ежедневието, стават разпознаваеми – чрез постоянна комуникация и присъствие.

Парадоксално, автентичното пространство за изразяване се отваря за всички именно когато се ограничи формалният достъп, но се разширяват каналите за реален разговор. Алтернативата на класическото „обществено обсъждане“ позволява местният глас да бъде не просто изказан, а и чут.

Така двете страни се разбират – не защото стават еднакви, а защото успяват да си говорят ефективно, въпреки различията.

И ако отговорът на въпроса „Как да се разберем?“ е „като намерим общ език“,
то следващата стъпка е да разберем за какво да си говорим, след като вече знаем как.

Стъпка 3. Открито за ползите и цената

Фотоволтаичните системи водят до два основни типа ползи – екологични и икономически. Екологичните ползи по презумпция са позитив за цялото човечество, но те не са осезаеми в ежедневието на хората, които трябва да понесат промяната в начина си на живот. Икономическите ползи очевидно са за инвеститорите, но при достатъчна социална и политическа далновидност могат да бъдат споделени с местните общности – без това да намали доходността на проекта.

Намирането на консенсус при големи енергийни проекти лежи върху способността ползите да бъдат и споделени, и балансирани. А това е възможно само чрез открита комуникация и взаимно доверие.

В случая на ВЕИ парка в Книжовник и Долно Войводино, инвеститорът и местните жители изграждат свои механизми за сътрудничество, основано на доверие, които компенсират липсата на институционални и законови изисквания за участие на общността.

При изграждането на фотоволтаични инсталации, законът не предвижда обществено обсъждане, нито оценка на риска за местните общности, нито дори екологична оценка, защото земите, определени за ВЕИ не попадат под специална защита. Затова доверието между инвеститора и местните се изгражда целенасочено и ситуационно с „подръчни“ социални средства. Вместо официална оценка на риска, страните обсъждат открито възможните последици, рискове и форми на съвместно съществуване. Инвеститорите предлагат работни места и споделено ползване на терена при определени условия. 

В опит да компенсират усещането за „загуба на земя“, те идентифицират други местни нужди, върху които могат да окажат подкрепа:

  • дарения за фотокапани за ловци и еколози,
  • финансиране на училищна инфраструктура,
  • подкрепа за реконструкцията на църквата,
  • застъпничество в общинския съвет за споделяне на част от печалбата с двете села.

Читалището на село Книжовник, личен архив на Росалина Тодорова

Откровената комуникация в случая постига две основни цели. 

Първо: местните получават възможност да споделят икономическите ползи, дори и без гаранция, че няма да понесат част от цената.
Второ: чрез инвеститорите (и неговото икономическото застъпничество) те получават усещането за контрол, участие и видимост, което исторически е липсвало в разговорите им с местната власт.

Местен жител споделя:

Може би, ако някой си беше направил труда да направи една среща с местните много преди нещата да тръгнат, хората да получат някаква информация…

Така общността успява да договори конкретни ползи — заложени предварително в решение на Общинския съвет — преди да бъде дадено окончателно съгласие за изграждането на централата. И това е резултат от диалог, в който страните не отстъпват от своите интереси, а убеждават другата страна да ги припознае.

Дотук логиката изглежда проста: ако искаме социален консенсус, трябва да включим всички, да разговаряме разбираемо, да си имаме доверие и да работим така, че всички да печелят — макар и не еднакво. Проблемът е, че тази стратегия е доброволна. Тя зависи от добронамереността и капацитета на участниците да се грижат едни за други.

И макар случаят в Книжовник и Долно Войводино да е успешен, няма гаранция, че може лесно да бъде повторен. Успехът не е структурно защитен. А би могъл да бъде.

Фотоволтаичният парк в с. Караджалово, придобит от същия инвеститор/ източник: личен архив

Стъпка 4. Да направим успеха устойчив

Има няколко предписания, които всеки замесен актьор може да следва, за да гарантира, че успехът ще бъде пренесен извън рамките на конкретното населено място и извън конкретната симбиоза инвеститор–местна общност.

Корпорациите и инвеститорите във фотоволтаични централи могат да приемат вътрешни механизми за идентифициране на засегнатите страни и да ги подкрепят с ясни протоколи за социална ангажираност и прозрачна общностна комуникация.
Това означава преосмисляне на концепцията за корпоративната социална отговорност, така че активни участници да бъдат не само вътрешните екипи, но и местните общности, които реално живеят в социалната рамка на инвестицията.

Местните власти могат да въведат промени в правилниците и процедурите за управление на публичните ресурси, така че да гарантират оценка на рисковете и идентификация на всички засегнати общности — дори когато това не е изискване на националната регулаторна рамка.

Общественият интерес става реален и конкретен тогава, когато „обществеността“ се възприема не като монолит, а като разнообразие от граждани с различни нужди, права и възможности за участие.

Общините могат да бъдат двигател за устойчивост като споделят опит от успешни проекти и инвестиции. Така те създават устойчивост и приемственост между различни селища, и се осигурява по-голяма видимост и достъп до информация за гражданите, особено за тези, които се сблъскват със сходни предизвикателства.

Местните общности, които усещат, че са непропорционално засегнати от големи енергийни проекти, разполагат с редица граждански инструменти, чрез които да заявят и защитят интересите си:

  • петиции,
  • участие в заседания на общинския съвет,
  • политическо и гражданско представителство,
  • коалиране с други засегнати групи — природозащитници, правозащитни организации, културни институции.

Когато индустрията има нужда от чиста енергия
Прогнозите са ФЕЦ „Книжовник“ годишно да произвежда 205 GWh електроенергия — еквивалент на снабдяването на 49 879 домакинства и предотвратяването на 93 275 тона CO₂. През следващите 15 години, според данни на инвеститора, тази енергия ще покрива консумацията на фармацевтичните заводи в Дупница и Троян. Макар за домакинствата преходът към чиста енергия да може да бъде постигнат чрез децентрализирани решения — като покривни или балконски фотоволтаици — индустрията има нужда от значително по-големи количества мощности. За да бъдат обезпечени тези нужди, едно от решенията са ВЕИ паркове от типа на ФЕЦ „Книжовник“.

Случаят Книжовник – Долно Войводино ни показва, че от големите проекти печелят или всички, или никой. Разликата между първия и втория сценарий е в споделянето на ползите, разбирането на цената и усилията за успешен диалог. Местният човек припознава себе си като глобален човек тогава, когато ползите се доближават като тежест до платената от него цена.

Този случай напомня, че климатичният преход трудно ще бъде успешен без социален преход. Технологиите могат да произвеждат чиста енергия, а доверието гарантира справедливост. За да бъдат големите проекти реално общо благо, е нужно те да бъдат изграждани не само върху терени, а и върху честни отношения – между инвеститори, институции и хората, които живеят там. 

Автор: Росалина Тодорова / Климатека

Росалина Тодорова е автор в Климатека и социолог с изследователски опит в областта на социалните неравенства, градските и регионалните политики, медиите и културата. Тя има докторска степен от Софийския университет и магистърска от Кеймбридж. През последните осем години участва в проекти, финансирани от Европейската комисия и Фонд „Научни изследвания“, а докторатът ѝ изследва как преходът към климатична неутралност променя културните и историческите идентификации на местните общности в България. През 2024 г. съосновава Института за контраинтуитивни идеи, където работата ѝ е насочена към човешките права, демокрацията и справедливия преход, разглеждани през реални данни и всекидневни истории.

В статията са използвани материали от: