Бяла светлина, срещи с могъщи същества и усещане за напускане на собственото тяло – това са едни от най-често срещаните образи, свързвани с преживяванията, близки до смъртта (ПБС). Думите обаче често се оказват недостатъчни, за да опишат напълно подобно преживяване. Затова, в опит да получат по-цялостна представа за тези трудно поддаващи се на описание състояния, изследователи молят хора да нарисуват видяното по време на своите ПБС.

Рисунките като карта на преживяното

В изследването, което все още не е преминало през научно рецензиране, участват общо 50 души. Всеки от тях отговаря на поредица от въпроси за своето преживяване, близко до смъртта, а след това с помощта на син химикал пресъздава различните сцени, които е видял.

Изследователите се интересуват най-вече от своеобразната „архитектура“ на ПБС – с други думи, от формата и структурата на пространството, през което участниците са усещали, че преминават по време на преживяването си.

Четири типа пространство при преживяванията, близки до смъртта

Въз основа на разказите и рисунките на участниците учените установяват, че преживяванията, близки до смъртта, могат да протичат в четири различни пространствени конфигурации.

Първата от тях, наречена от изследователите А-форма, представлява сцена с конусовидно зрително поле. В- и С-формите са елипсовидни пространства, наподобяващи арка, а последната категория – С5-форма – представлява 360-градусово „елипсоидно затворено пространство“, което обгръща изцяло наблюдателя.

Откъде идва усещането за тъмен тунел?

В опит да обяснят тези различни пространствени форми, авторите на изследването предполагат, че А-формата може да е свързана с намаления приток на кръв към мозъка. Това може да доведе до загуба на периферното зрение и така да създаде усещането, че човек се движи през тъмен тунел.

В подкрепа на тази хипотеза е и фактът, че участниците обикновено описват сцените от тип А като безцветни или в сивата гама. Според учените загубата на цветно зрение също би могла да е следствие от недостатъчното снабдяване на мозъка с кислород.

При В- и С-формите изследователите предлагат друго възможно обяснение. Според тях тези пространства, наподобяващи арка, може да са „аналогични на хемианопичните дефекти“, наблюдавани при пациенти след инсулт или черепно-мозъчна травма. При подобно нарушение човек временно губи едната половина от зрителното си поле.

Участниците най-често описват преход от конусовидните образи при А-формата към напълно обгръщащото пространство на С5-формата – или в обратната посока. В- и С-формите се появяват като междинни етапи между тези две крайности.

Затова авторите предполагат, че тази последователност може да отразява поредица от „познати нарушения на зрителното поле“, свързани с нарушена мозъчна функция.

Къде се намира „азът“, когато човек усеща, че е извън тялото си?

Освен пространството на самото преживяване, учените изследват и още един въпрос – къде участниците усещат, че се намира собственото им „аз“ във всяка отделна сцена.

Оказва се, че когато ПБС включва извънтелесно преживяване, хората възприемат себе си като намиращи се извън физическото тяло, но в същото време запазват визуална връзка с него и със заобикалящата го среда.

В други етапи на преживяването картината е различна. Участниците последователно престават да изобразяват както собственото си тяло, така и непосредствената физическа среда. Според авторите това подсказва за „феноменологично отделяне“, при което тялото и заобикалящият свят вече не служат като ориентири за усещането за собственото „аз“.

Казано по-просто, участниците са могли да определят къде се намират в пространството, когато са виждали себе си да напускат тялото или да се връщат в него. След като усещането за отделяне вече е настъпило обаче, те престават да възприемат собственото си „аз“ като разположено на конкретно място в зрителното поле.

Подобни извънтелесни усещания се оказват често срещана част от преживяванията, близки до смъртта. От общо 50 участници само 18 заявяват, че не са виждали себе си да напускат или да се връщат в собственото си тяло.

Предварителната версия на изследването е публикувана в bioRxiv.

Източник: IFLScience; превод и редакция: Владимир Тодоров