Планът за сградно обновяване: добрата диагноза не е достатъчна

Новият проект правилно назовава проблемите в сградния сектор. Истинското предизвикателство е дали България може да изгради работеща система за тяхното решаване. 

България планира да обнови близо 99 млн. кв. м сгради до 2035 г.

• Необходимите инвестиции се оценяват на около 19 млрд. евро.
• За първи път национален документ очертава по-системно проблемите пред сградното обновяване.
• Планът за сградно обновяване засяга едновременно домакинствата, общините, строителния сектор, финансовите институции и цялата бъдеща логика на публична подкрепа. 
• Най-голямото предизвикателство остава изпълнението – финансиране, институционален капацитет и работещи механизми.
• Националният фонд за декарбонизация ще бъде ключовият тест дали България може да премине отвъд модела на еднократните грантови програми.

Да започнем с очевидното: България, както и всички други държави в ЕС, е длъжна да изготви такъв документ. Националният план за сградно обновяване не е плод на внезапно национално вдъхновение, а изискване на Директивата за енергийните характеристики на сградите (ДЕХС), подготвено под сериозен времеви натиск и при вече зададени европейски параметри за 2030 г., 2035 г. и 2050 г. Така че темата не е дали целите са амбициозни – а те определено са, и не са плод на българско политическо решение. По-важният въпрос е друг: има ли България реален механизъм да ги постигне? Защото в сегашния си вид документът съдържа сериозен анализ и най-сетне подрежда част от истинските проблеми в сектора. Но между „имаме анализ“ и „имаме план“ има съществена разлика. И тя обикновено се измерва в пари, институции, срокове и способност не да обявяваме програми, а да ги довеждаме до край.

Сградите – в центъра на енергийния преход 

Сградите отдавна не са фон на разговора за енергетика и климат, а негов център. Там отиват огромна част от енергията, там най-ясно се вижда връзката между лоша инфраструктура, високи сметки и енергийна бедност и там България продължава да плаща цената на десетилетия отлагане, включително чрез пренебрежимо ниския реален темп на пълноценно обновяване. По-голямата част от сградния фонд у нас е строена преди съвременните изисквания за енергийна ефективност, с лоши топлотехнически характеристики, остарели отоплителни системи и ограничен контрол на потреблението. 

Затова сградното обновяване е въпрос освен на климат и на енергийна сигурност, поносими разходи за домакинствата, подобрена градска среда и публична инфраструктура, и най-вече – способността на икономиката да задържа ресурс, вместо да го изнася извън страната през сметките за горива и енергия. 

Добре организираното обновяване ще отключи вътрешен пазар за десетки милиарди евро, ще запази стойността на сградния фонд и ще даде дългосрочен стимул за строителната индустрия, производителите на материали и свързаните услуги.

Колко мащабна е задачата? 

На хартия мащабът е впечатляващ: При жилищните сгради до 2030 г. България трябва да обнови близо 55,9 млн. м² жилищна площ, а до 2035 г. – общо около 79 млн. м². При нежилищните сгради подходът е различен: там планът следва логиката на ДЕХС и предвижда обновяване на най-лошите 16% от сградния фонд до 2030 г. и 26% – до 2033 г. За публичните сгради се прилага и допълнително изискване за минимален годишен темп на обновяване от 3%. 

По оценка на самия документ това означава инвестиции от около 11 млрд. евро за жилищните и приблизително 8 млрд. евро за нежилищните сгради. 

Като основни инструменти за изпълнение са посочени Националният фонд за декарбонизация, центровете за комплексно обслужване, паспортите за сградно обновяване и различни форми на комбинирано финансиране, които трябва постепенно да заменят досегашната почти пълна зависимост от грантови схеми.

Най-сетне се говори за истинските проблеми 

Проектът заслужава да бъде отчетен сериозно, но не защото е открил непознати проблеми. Голяма част от диагнозата присъства и в предишните стратегически документи – включително нуждата от преход от кампанийни програми към постоянно действащи механизми, по-стабилна финансова рамка и подкрепа за местните власти. 

Проблемът досега не беше в липсата на правилни формулировки, а в липсата на последователно изпълнение. 

Многофамилна сграда при нейното обновяване – преди саниране. Снимките са създадени по проекта SHEERenov+/ Източик: Българо-австрийска консултантска компания АД (БАКК) – свободни за разпространение

Ако настоящият проект се отличава с нещо в сравнение с предходните стратегически документи, то е с по-детайлен анализ на сградния фонд, включително чрез използване на базата данни за сертификатите за енергийните характеристики, с по-системното определяне на целите и с по-ясното описание на инструментите за изпълнение в тяхната взаимосвързаност. Това не е малко – но само по себе си все още не е достатъчно.

Добър анализ, но не и работещ план 

И точно тук започват съмненията. Ако махнем добрата аналитична рамка и амбициозните числа, остава въпросът дали това е план за изпълнение или добре аргументиран списък с политики, които тепърва трябва да бъдат превърнати в работеща система. Засега по-скоро второто. 

В проекта за Национален план за сградно обновяване има правилна диагноза и правилен набор от инструменти, но все още няма достатъчно ясна връзка между целите, ресурса, институциите и времевата рамка.

Това не е теоретичен проблем, а въпрос на политически решения и смелост. България вече има достатъчно опит с добре написани стратегии, чието изпълнение остава частично или забавено. Най-близкият пример са проектите по Националния план за възстановяване и устойчивост, подготвени още през 2022–2023 г., за които и днес няма достатъчна яснота кога и в какъв обем ще бъдат реализирани. Така се възпроизвежда познатият модел – кампанийно отваряне на програми, силно централизирано управление и нови пренареждания при всяка политическа смяна. 

Резултатът е липса на доверие, липса на пазар и усещане, че обновяването е кратък прозорец, а не постоянен процес.

В този смисъл Националният фонд за декарбонизация (НФД) е най-важният тест за изпълнимост на плана. Ако заработи реално, с ясен мандат, капитализация и предвидими продукти за сградния сектор, може да започне преходът от грантови кампании към постоянно действащи схеми. Ако не – планът ще остане зависим от същия модел на ограничен обхват и дълги паузи. Без НФД или еквивалентен финансов механизъм трудно може да се мисли и за сериозно привличане на частен капитал, особено при еднофамилните сгради.

Към това се добавя и други системни проблеми – данните, сертифицирането, местният капацитет и качеството на изпълнение. Макар планът да прави крачка напред чрез използването на базите данни за сертификати, сам “признава” ограниченията им – покритието остава слабо, особено при жилищните сгради, което отслабва и таргетирането, и мониторинга. 

България все още няма достатъчно надежден механизъм за проследяване на реално постигнатите спестявания. На местно ниво капацитетът също е неравномерен, а при слаб надзор и натиск за бързо усвояване, рискът е добре познат – компромис с качеството и спестявания, които на хартия изглеждат отлично, но на практика са по-скромни.

Фиг 2.: Структура на планираното обновяване по сегменти на сградния фонд Източник: ЕнЕфект

Четири въпроса, които още чакат отговор 

Ако този документ трябва да се превърне в реален инструмент за действие, а не просто в още една добре написана рамка с добри намерения, няколко неща трябва да бъдат доуточнени преди окончателното му приемане. 

Първо – трябва много по-ясно да се изведе финансовата логика на изпълнението. Това означава не просто да се посочи, че НФД е важен, а да се даде по-конкретна представа кога, с какъв капитал и с какви продукти той трябва да заработи, какви конкретни цели има в различните сегменти и как ще отключва частен капитал, вместо просто да допълва поредната грантова схема.

Второ – нужна е по-ясна институционална рамка за изпълнение. Не просто списък на участващите институции, а работеща схема за координация между Министерството на регионалното развитие и благоустройството, Министерството на енергетиката, Министерството на околната среда и водите, Министерството на финансите, Агенцията за устойчиво енергийно развитие и общините, с ясно разпределение на ролите и отговорностите. 

Същевременно планът има нужда от по-силен фокус върху данните, мониторинга, качеството и обученията – по-добро сертифициране, по-надеждно проследяване на реално постигнатите спестявания, по-силен технически контрол и по-добра експертиза на местно ниво. Иначе рискът остава същият – добри проектни обещания и далеч по-скромен ефект в реалния живот.

И не на последно място – този план има нужда от истинска обществена и експертна дискусия преди окончателното подаване в края на годината, а не просто от формално приключване на процедурата по консултации. Това е твърде важен документ, за да бъде финализиран набързо и отбелязан като „изпратен“. 

Той засяга едновременно домакинствата, общините, строителния сектор, финансовите институции и цялата бъдеща логика на публичната подкрепа. Затова общественото обсъждане трябва да бъде използвано като шанс да се изчистят най-слабите места в документа, да се чуят заинтересованите страни и да се изгради по-широко съгласие около това как всъщност ще изглежда изпълнението.

Как точно основните цели на Националния план са обвързани с конкретни инструменти за изпълнение, но и къде се крият най-сериозните рискове, които биха могли да забавят или ограничат реалния ефект от предвидените мерки – това онагледява и фигура 3. 

Фиг. 3 Връзки между целите на плана, предложените инструменти и рисковете пред изпълнението. Източник: ЕнЕфект 

В крайна сметка проектът на Национален план за сградно обновяване заслужава да бъде взет на сериозно – не защото е безупречен, а защото засяга една от темите, по които България няма лукса да продължава както досега. Сградното обновяване вече не е въпрос на добра воля или периодична политическа акция. То е тест за способността на държавата да мисли и действа в дълъг хоризонт – с реални механизми, а не само с правилни формулировки. Ако този план бъде укрепен финансово, институционално и технически, може да се превърне в основа за истинска промяна. Ако не – ще остане още един документ, който много точно описва защо нещата не се случват, без самият той да успее да ги задвижи. Този вариант е предварителен, но в края на годината, когато България трябва да подаде завършена версия, ще имаме отговори на много от тези въпроси.

Автор: Д-р Драгомир Цанев  / Климатека

Д-р Драгомир Цанев е изпълнителен директор на Центъра за енергийна ефективност ЕнЕфект и упълномощен представител на Общинската мрежа за енергийна ефективност ЕкоЕнергия. Координатор на редица международни научно-изследователски проекти по програмите Хоризонт 2020, LIFE и EUKI, член на експертната група на ИКЕ на ООН по енергийна ефективност и на научния борд на Международна конференция „Пасивна къща“. Автор е – освен в Климатека – на серия от публикации и е лектор в редица международни конференции в областта на политиките за устойчиво енергийно развитие, принципите на пасивните и почти нулево-енергийни сгради, обученията за енергийна ефективност и ВЕИ и общинското енергийно планиране.