Нека уточним нещо още в самото начало – прилепите НЕ са слепи! Въпреки популярния израз, всички прилепи имат функциониращи очи и могат да виждат. Зрението им, както и слухът им, варира при различните видове. Визуални сигнали като движението на пърхащи крила помагат на ловуващите прилепи да се ориентират, а светлината им подсказва кога е време да напуснат убежището си вечер. Възможно е дори прилепите да притежават зрителни „суперсили“, за които ние хората можем само да мечтаем.
Разпознаване на детайли
Веднъж годишно сядам в кабинета на очния си лекар и чета безсмислена поредица от букви от табло отсреща. Тази таблица с редове от все по-дребни букви се нарича таблица на Снелен и се използва за измерване на способността ни да различаваме детайли – т.нар. зрителна острота. Нормалната човешка зрителна острота се обозначава като 20/20. А каква е зрителната острота на прилепите?
Тъй като учените не могат да накарат прилеп да чете букви, те измерват зрителната острота чрез т.нар. минимален разделителен ъгъл или „цикли на градус“. Колкото повече цикли на градус, толкова по-добре животното разпознава детайли. При хората зрителната острота е между 45 и 60 цикъла на градус в зависимост от осветлението.
Ръждивият подковонос (Rhinolophus rouxi), насекомояден прилеп с малки очи, има приблизителна зрителна острота от 0,35 цикъла на градус. За сравнение, по-едрооките видове като хищния австралийски призрачен прилеп (Macroderma gigas) и плодоядната индийска летяща лисица (Pteropus giganteus), която не използва ехолокация, могат да различават детайли при около 2 цикъла на градус.
Пръчици и колбички
В ретината на очите ни има светлочувствителни нервни клетки, наречени фоторецептори. При гръбначните животни (включително бозайници като прилепите и хората) те са два вида: пръчици и колбички.
Пръчиците реагират на количеството светлина в средата и ни позволяват да виждаме форми и обекти при слабо осветление. Тъй като прилепите са нощни животни, не е изненадващо, че очите им съдържат много пръчици. Докато при хората максималната плътност е около 150 000 пръчици на квадратен милиметър, при прилепите тя варира между 300 000 и 800 000 на квадратен милиметър в малките им ретини.
Колбичките се активират при по-силна светлина и са важни за дневното зрение. Зрителната острота зависи от тях, затова с настъпването на здрача ни става по-трудно да различаваме детайли – което може да обясни защо прилепите, активни главно нощем, нямат остротата на дневни животни като хората.
Живот в цветове
Колбичките отговарят и за цветното зрение. В тях има специални протеини, наречени опсини, които реагират на различни дължини на светлинните вълни (съответно различни цветове). Бозайниците имат два основни типа опсини: чувствителни към дълги вълни (LWS) и към къси вълни (SWS1).
LWS-колбичките улавят цветове като червено и жълто, а SWS1 – синьо и виолетово. Благодарение на това повечето бозайници могат да различават червено от синьо, но не и средните цветове като зелено (някои примати, включително хората, са изключение поради генетични мутации).
Макар очите на прилепите да са доминирани от пръчици, до 2% от фоторецепторите им са колбички. Чрез анализ на гените за опсини учените могат да предположат какви цветове виждат различните видове.
Досега всички изследвани прилепи имат функциониращи LWS-гени, с най-висока чувствителност в оранжево-червената част на спектъра – полезно при слаба светлина след залез. Не всички обаче виждат синьо. Големият подковонос (Rhinolophus ferrumequinum) и белокрилият вампир (Diaemus youngi) са загубили функцията на SWS1-гена си и не могат да различават синьо от виолетово.
Зрителни „суперсили“
Прилепите може и да не виждат зелено като нас, но могат да улавят светлина, невидима за човешкото око. Нашите S-колбички имат максимална чувствителност около 430 нанометра (nm). Светлина под 400 nm – ултравиолетова – е извън човешкото възприятие. За прилепите обаче не е така.
Поне седем вида насекомоядни прилепи показват поведенчески реакции към ултравиолетова светлина (~365 nm), а нектароядният прилеп на Палас (Glossophaga soricina) може да различава цветове до около 310 nm.
Някои прилепи притежават и „топлинно зрение“ – макар то да не е свързано с очите, а със специални топлинни рецептори в носа. Обикновеният вампир (Desmodus rotundus) може да усеща топлина благодарение на вариация на нервния рецептор TRPV1 – същият, който предизвиква усещането за парене при допир до горещо или при люта храна. Вампирските прилепи имат две версии на този протеин, едната настроена към по-нисък температурен праг, което им позволява да засичат топлината на кръвоносни съдове под кожата на жертвата си от разстояние до 20 сантиметра.
Така че следващия път, когато чуете израза „сляп като прилеп“, просто си спомнете – някои прилепи вероятно виждат по-добре от вас.
