Звучи странно, но е факт.
Сега ще ви разкажем за тази отдавна отмряла професия.
Професията „събирач на дрипи и кости“ (известна на английски като rag-and-bone man) е емблематична фигура от XIX и началото на XX век, особено в индустриалните градове на Великобритания и Европа. Сега ни е трудно да си го представим, но можете да мислите за тях като за нещо подобно на ранна форма на рециклирането. Може би още тогава хората са осъзнавали, че трябва да се предприемат стъпки към опазването състоянието на планетата, защото консуматорството ни я застрашава. Или пък просто са били толкова бедни, че животът ги е научил, че нищо не бива да се губи и че всичко около нас трябва да се използва отново.
В една далечна епоха, в която няма организирано сметосъбиране, е било доста трудно да се поддържат ред и чистота. Тези хора са били много полезни – те са обикаляли улиците с количка или конски впряг, издавайки специфични сигнали, за да привлекат вниманието на хората от домакинствата, които да излязат и да предадат старите си вещи.
Ето какво точно са събирали: най-вече дрипи. Текстилът е бил изключително ценен за хартиената индустрия. Преди масовото използване на дървесна целулоза хартията се е правела от ленени и памучни парцали. В полза им били също стари платна за картини, вълнени дрипи, парцали, хартия и въжета – всичко това се влагало в изработката на нови платове и нова хартия.
По-любопитното е, че събирали и кости, които отивали най-вече за изработка на лепило. Но и не само. Костите, които събирали, предавали в заводи за преработка. Оттам ги използвали за направата на лепило, торове и дори за „костен порцелан“ (bone china).
Събирали понякога и метални предмети.
Събирачите често не са плащали с пари. Вместо това те са предлагали бартер – дребни предмети за бита като игли, копчета, евтини играчки за децата и други.
Професията никак не е стояла високо в социалната йерархия, напротив - била признак за изключителна бедност. Това са били хора на най-ниското стъпало на социалната стълбица, често живеещи в мизерия. Въпреки това са били много търсени хора, защото са изпълнявали важна екологична функция, като са превръщали отпадъците в ресурс.
Съвсем логично, занаятът замира малко по малко след Втората световна война, когато се въвеждат нови технологии за производство на хартия, появява се пластмасата и се поставя началото на общинските услуги за сметосъбиране.
В България подобна роля в миналото са изпълнявали т.нар. „дрипари“.
