Не искам да бъда загадка за децата си. Още по-малко искам да бъда идеална, съвършена, безгрешна. По-точно да се правя на такава в техните очи – сякаш никога не греша, а само те; сякаш никога не плача, сякаш никога не се чувствам безсилна и неспособна да контролирам емоциите си.
Искам децата ми да знаят цялата истина за мен – не само изгладените части и постиженията ми, но и провалите, срама, погрешните решения.
Защото ако виждат само родител, който „има всичко“, ще повярват, че собствените им борби означават, че не са достатъчно добри. Ще си мислят, че са единствените, които се лутат в пустошта на съмненията, страха или грешките.
Но когато споделям историите си, те научават истината: че падането и изправянето са част от човешкото съществуване. Че силата не означава да не се препъваш никога – означава да намериш отново опората си. Че никога не са сами в хаотичните, неразказани части от живота. Че и големите също плачат и се чувстват несигурни. Че няма човек, който да не е страдал, да не е съжалявал за нещо.
Искам да наследят повече от моята любов. Искам да наследят моята човечност – така че когато провалът, разочарованието, болката дойдат за тях, да ги разпознаят, да ги преминат и да знаят, че това не означава, че са изгубени. Нито че са се провалили. А че са се справили и са успели да продължат напред – по-силни и по-уверени. Означава, че не са се отказали да се стремят към щастието си.
А аз ще вървя с тях и те ще знаят, че съм там, но не за да ги предпазя от борбата – а за да им покажа, че имат силата да я посрещнат.
