Човек често се чувства много по-уязвим, отколкото показва пред другите.
Когато се чувства застрашен, се включват различни защитни механизми и се проявява различен тип поведение. Една от най-коварните защитни реакции, когато се чувстваме незащитени и уязвими, е да се опитаме да се приспособим.
В този случай страхът ни не се проявява видимо. Не крещим, не се разплакваме, не правим сцени.
Просто се свиваме в черупката си и очакваме бурята да отмине. Или се опитваме да се приспособим към ситуацията.
Всъщност това е възможно да се случи от най-ранна детска възраст.
Ако съм тиха, мама няма да се кара.
Ако съм послушна, ще ме похвалят.
Ако не прекъсвам възрастните, татко няма да се кара.
Ако, ако, ако…
Детето от малко знае, че ако не е такова, каквото очакват от него, няма да получи одобрение. Оттук се ражда най-страшното – предателството към себе си. Детето вече спира да бъде такова, каквото иска да бъде, и започва да бъде такова, каквото другите очакват от него да бъде.
Само че лошото е, че подобно поведение се пренася и върху порасналото дете. С възрастта не се учим да ставаме по-мъдри и по-силни, а да се приспособяваме по-бързо и безболезнено.
И така неусетно се превръщаме в хамелеони, забравили първоначалния си цвят.
Граници трябва да има, поставени с любов и разбиране. Чувствата на децата трябва да се зачитат. Но правилата са не по-малко важни, защото без правила децата се объркват и се загубват още повече.
Не бъдете невидими, отстоявайте себе си, но не забравяйте да говорите, когато е нужно, да защитите по-слабия, да се изправите срещу несправедливостите, да не решавате проблемите си с агресия – физическа или вербална, да бъдете повече хора и по-малко подражание на някой фалшив идол от екрана.
Цветелина Велчева ©
