Часовниците на Дали вдъхновяват уравненията

19 декември 2016 г., 14:30
954

Физици и лирици никога няма да прекратят спора си кое е първично и по-важно - безстрастното или субективното възприятие.

И изкуството, и науката са създадени от хора, и двете са творчески занимания. Така че приликите би трябвало да са много, макар и не буквални, пише Роалд Хофман в сп. „Америкън Сайънтист”. А дали е така?

Абстрактното изкуство сякаш е пълно отрицание на строгата наука - то е толкова отвлечено, че в него никой не очаква нещо реалистично и рационално. Но най-неочаквано принципите му могат да дадат неподозирани (и положителни резултати) там, където на пръв поглед властват само уравненията.

Не е лесно да се даде определение за абстракция. Абстрактно изкуство ли е резбата по 3500-годишната японска керамика от периода Джомон? Абстрактна ли е играта с цветовете на индианския текстил „Хуари”? И да, и не. Обаянието им произтича от формата, цвета, структурата, наслагването им - това са все елементи на абстрактното. Но пък тези предмети не са правени като умишлена задявка с традиционното представяне.

Въпреки че официалната история на абстрактното изкуство е само около 100-годишна, понякога изглежда, че там има повече течения, отколкото „логии” в науките. Списъкът започва с кубизма и свършва с постмодернaта живопис. Има различни степени на абстрактното, но същината на това художествено направление включва няколко фактора.

На първо място, абстрактното се противопоставя, то иска да бъде разглеждано като алтернатива на идеали като натуралистичното изобразяване.

Второ, то е редуктивно - този вид изкуство често взема само един елемент от цялото. Обаче изследва всички напрежения, на които може да го подложи. Квадратите на холандеца Пит Мондриан са изключително прости, но ги възприемаме не като геометрични фигури, а като съвършен визуален джаз. Широките цветни полета на американеца Марк Ротко предизвикват асоциации с радост или разрушително напрежение. А мобилните конструкции на американския скулптор Александър Калдер бавно се движат около вътрешния покой.

Сега да скочим от изкуството в химията.

За да бъде абстрактна съгласно горното определение, химията трябва да се противопостави на нещо. Но на какво? На природата, разбира се.

Голяма част от най-добрата химия представлява имитация на природата (също както голяма част от изкуството е имитация на обществото), защото тя като главен експериментатор най-отдавна се занимава с опити. Природата освен всичко друго е и химик с много време. Да вземем сферата на биологията - на химическо равнище там природата се залавя с всичко възможно и после изпипва успешното в процеса на еволюцията. Така е открила някои ефективни стратегии за съставяне на молекули и използване на техните свойства.

Химиците в лабораторията се разкъсват между желанието да подражават на природата и това да правят нещата посвоему. Един белтък посредством огъванията и различните си странични вериги може да оформи „джоб”, в който се вмества само точно определен вид молекула. Но тя не само се вписва там - от нея се отсича определена връзка или се добавя някой атом. Детската мечта на много химици е да постигнат лабораторно същата степен на контрол над формата като природата, но по различен начин, евентуално по-добър.

Ето един пример. В природата съществува ефективна и специфична доставка на водород към органична молекула. Томас Уорд от Университета в Базел, Швейцария, и неговите сътрудници също го правят. Чрез свързващо звено от биотин те прикачили реактивен неорганичен елемент Rh, който е много силен доставчик на водород, към белтък. Чиста абстракция.

На ред са неестествените продукти.

Благодарение на синтеза съвременната химия създава всякакви предмети, каквито може да се измислят - и така се приближава до изкуството. Функционалността е отличителна черта на много молекули, което поставя тази наука някъде между изкуството и инженерството. Един вид абстрактно творческо направление в химията е правенето на забележителни молекули, от които обаче няма очевидна полза. От ДНК може да се направи куб, молекула C20H20 може да бъде с форма на додекаедър (дванадесетостен). Такива странности носят елемент на изненада, на нарушение на даденостите. Но тези молекули не са ли по-скоро сюрреалистични? Сюрреализмът израства от престъпване на установени правила - нали така се появяват увехналите часовници на испанеца Салвадор Дали и играта с реалността на белгийския художник Рене Магрит.

И анализът (разглобяването) помага.

От времената на руските конструктивисти характерен начин на действие в абстрактното изкуство е съсредоточаването върху един или друг компонент на художественото цяло. Въпросите на формата - център или периферия, прозрачно или непрозрачно, баланс, цвят - се изолират. Впечатляващите изцяло червени или черни картини на американския художник Ад Райнхард са чудесен пример за тази концентрация. Процесът на съзерцание тук може да доведе до изследване на емоционалните възможности на само един елемент.

Разбира се, науката открай време действа точно по този начин. Ако искате да разберете как работи нещо, разглобявате го, виждате как действат отделните части, сглобявате го. Ако можете, манипулирате само по една променлива при всеки опит и така всеки път правите една стъпка напред. Излиза, че разглобяването е нещо много общо между науката и абстрактното изкуство.

Точно както в абстрактното изкуство, това, което се появява в науката след разглобяването, варира от „Играта на стъклени перли” на германския писател Херман Хесе (където от правилата има само блед спомен) до истинското разбиране. В химията има много примери за отхвърляне парче по парче до достигане на същността на дадена идея (а не на молекула). Това се вижда в стереохимията, която внимателно изследва всички начини, по които една молекула може да се различава от своя огледален образ.

Друг пример е синтезът на трите преплетени пръстена на Боромео (които са така свързани, че ако откачите който и да е от тях, другите два също ще се разделят). Структурата е реална, а моделът на молекулите прилича на истински въжени възли или на олимпийския символ. Но от химическа гледна точка те представляват една красива абстракция.

Важна е ролята на случайността.

Абстрактното изкуство на 20. век почти постоянно се занимава с напрежението, създавано от явната случайност. Демонстрират го великолепно картините на американския майстор на боите Джаксън Полък. Случайността съществува по друг начин в керамиката - например при взаимодействието на глината с растения, дърво или вмъкнати предмети, които контролират редукцията или окислението в пещите с дърва, в които са създавани японските съдове „Бизен” и „Шигараки”.

Интересен еквивалент в химията е неотдавнашното развитие на комбинаторната химия или органичният синтез въз основата на разнообразието. Идеята е да се създаде комплекс нискобариерни реакции (протичащи лесно при обичайни условия), които генерират не една, а милиони различни молекули в един съд. Отчасти, но само отчасти, това е опит да се имитира природата. Защото на определени етапи тя вкарва нееднообразни стъпки за насищане с молекули, търсещи своята ниша. Повечето не правят нищо, но няколко успяват. Такa работи имунната система и се получават разнородни структури. Лабораторното производство на обширни "библиотеки" с потенциални катализатори за горивни клетки показва ползата от естетическата експлоатация на случайността.

Музиката

е най-абстрактното изкуство. Няма спор, че тя (или поне тази, която си струва) е нещо много повече от имитация. Както е казал Игор Стравински: "В корена на всяка (музикална) творба човек открива едно въжделение, което не е въжделение към плодовете на земята".

На едно ниво музиката е структурирана последователност от звукови тонове във времето, вариращи по честота и сила, с обертонове и хармония. Това, което я издига над тази суха дефиниция, е силният психо-биологичен отзвук, който звуковите нанизи имат върху хората. Няма по-абстрактно изкуство, а и надали има по-лесно проникващо в психиката.

Ако времето е критичната променлива в музиката - тъй като и за мелодията, и за ритъма мигът преди и мигът след са много важни, тогава може би органичният синтез предлага грубa научнa аналогия. Така например при синтеза на пеницилин се добавя съставката DCC (дициклохексилкарбодиимид), а по-късно същата съставка се отделя, като отнася атоми водород и кислород. DCC е "активатор". Той осигурява образуването на ключовия четиричленен пръстен на пеницилина. Процесът е твърдо закрепен по време. Ако стъпките се задействат обратно на който и да било етап, би имало различна реакция, различна мелодия. Или дори провален синтез, нехармоничен срив към хаос, черна лепкава утайка в колбата.

Химичният синтез, може би най-интелектуално развитият дял на химията, се различава от музикалното произведение по това, което цели: да направи точно един вид молекула и никоя друга. Един квартет от Бетовен има своето кресчендо и своя завършек. Но в крайна сметка пак настъпва тишина и емоционално мъчителната пътека до тази тишина е единственото, което остава и може да бъде изживяно само когато композицията се изсвири отново.

Абстрактното изкуство е студено. Такава е и науката.

Тези твърдения са провокация - и Роалд Хофман ги изказва, за да подчертае карикатурността на тази преобладаваща представа. Как биха могли и двете да са „студени”? Навлизането в емоцията при абстрактното, както и възхищението от науката не стават пряко. Пътят към тях трябва да се учи. Фигуративното изобразяване или дори най-малкото пресъздаване на фигуративния жест може да е най-непосредствен израз на мъка, напрежение, страх или любов. Понякога това се прави само с няколко линии, това е принципът на карикатурата.

Кръстът, носен от науката, е нашето настояване за деперсонализиране на опита, ако искаме да бъде коронован като надеждно познание. През последните 200 години се налага една закостеняла форма на научния продукт - научната статия. Какво насилие упражнява този скучен език върху научното въображение, възкликва Хофман.

Германският философ Имануел Кант е разбирал, че творческият порив се задейства от двойствени вътрешни реакции. Те са едновременно инстинктивен емоционален отговор на даден предмет или процес и познавателна игра с това, което виждаме и чуваме. Един от начините да се опише проблемът на възприятието, споделяно от абстрактното изкуство и науката, е, че когато фигуративното, физическото или личното се изтласкат настрана, се подчертава познавателното. А мисленето изглежда по-„прохладно”. Красотата се връща, трудно е човек да опази душата си от нейните наслади. Но първоначалното впечатление за промяната от емоционалното към когнитивното е... студенина. И отново музиката е магическото изключение.

В науката измерваме реалността,

като я представяме с молекулярни модели и математически уравнения. Това измерване е рисковано, но има и огромна сила -математическият анализ и теорията за пертурбациите* (ДА СЕ ОБЯСНИ ПОД ЛИНИЯ) позволяват да се изчисли полетът на космическата станция “Марс Лендър” с точност до няколко метра.

Начините на представяне на науката са както буквални, така и символични - те биха могли да приличат на нещото, както и да са произволни. Линиите в молекулните модели от топки и клечки например дават обща представа за относителните микроскопични разстояния. След това тези изображения се пренасят на хартия, на компютърни екрани и в мозъците ни по всички правила на изкуството - което включва и абстрактното изкуство. Така че ние се фокусираме като кубисти върху една част на молекулата, изкривяваме я и обозначаваме действащите сили със стрелите на швейцарско-германския художник Паул Клее. А когато трябва да представяме същината, значимото, ние опростяваме, често по начина, по който са го правили творците от зората на абстрактното изкуство през 20. век.

Вземете например задачата да се изобрази гръбнакът на белтъчините - биополимери, чиито вериги са понякога спирални, а понякога разтегнати и с вид на плисе. В началото на 80-те години Джейн Ричардсън от университета „Дюк” изобретил "лентовидно" изобразяване, което се основава на реалността на молекулярната структура, получена при експерименти. Лентовидното представяне, един вид абстракция, е гениална идея. Първо направено на ръка, сега компютризирано, това виждане оформя начина, по който мислено си представяме протеините.

Абстракцията чрез уравнения или опростено представяне на молекулната структура е съществен механизъм в науката. Но аналогиите с абстрактното изкуство и музиката се натрапват и по други начини - като противопоставяне на естественото, в шеговитото или целенасоченото преследване на същността, в начина, по който се отдава дължимото на времето и случая. Както в науката, така и в изкуството ние създаваме и откриваме смисъла.

Автор: Петър Кънев

Коментари