„Ако не виждам злото, не чувам злото и не говоря нищо за него, аз съм защитен от него.“

Будистка сентенция

Ако мълча, ако не виждам, ако не чувам - смъртта може и да ме пропусне. Ще си помисли, че вече съм мъртъв и ще ме подмине. Ще си отрежа езика, ще си избода очите и ще си спукам тъпанчетата, колкото пъти е необходимо. Но трябва да се погрижа за миризмата - тя ще ме издаде. Ще убия някакво животно, ще изчакам плътта му да се разложи и ще се намажа обилно, за да може ароматът му да попие в кожата ми. Обаче онази подла гадина ще чуе ударите на сърцето ми. Как да я заблудя, като това досадно и непрекъснато повтарящо се „дум-дум-дум“ не спира - то ще ме издаде. Мога да прикрия всички следи, че съм жив, но това туптящо сърце ще ме довърши. Трябва да измисля как да го спра - да намеря някакъв начин, за да се измъкна. Как да излъжа смъртта? Непременно трябва да я преметна, не бива да допускам тази гад да ми отнеме най-ценното - моята единствена любов. Тя живее в ума ми, там диша, там съществува.

И така започна моята история...

Когато ми разказаха за него, ме побиха всевъзможни тръпки - оптимистични, садистични, мазохистични, ужасяващи, но най-вече тръпка на надеждата, че той може да ми помогне да излъжа смъртта. Наричаха го Отшелника - живееше дълбоко в гората в някаква пещера. Според слуховете той бе открил начин да излъже гадината. Трябва да оцелея, поне докато не дойде моментът да мога да съществувам без това загиващо тяло, остаряващо с всяка минута. Нека онази навъсена стръвница, консумираща животи, да дойде и да си го вземе, да го изпие до кости, но да ми остави най-важното - спомените, мислите. Непременно трябва да ги съхраня, ще направя всичко възможно. Тя, моята Тя, ми беше отнета от онази гад - изкоси младия ѝ живот, ошушка го до основи. Тя трябва да продължи да живее чрез мен. Не мога да позволя спомените, които имахме, това, което съществуваше между нас, любовта ни - всичко да изчезне сякаш никога не го е имало. Болката разкъсва душата ми и изрязва големи жилави късове. Впива острието си толкова надълбоко, че понякога вия безмълвно, за да не привлека вниманието на онази стръвница.

Искам да доживея момента, когато технологиите ще напреднат дотолкова, че да мога да върна моята любов - по спомени. Ден по ден ще я изградя отново от мислите си. Това ме държи жив. Смеха ѝ - чувам го дори и в момента.

Такива мисли ми се въртяха, докато търсех свърталището на Отшелника. Няма да разказвам през какво преминах, за да го открия. Не това е важното. Някаква тъмна гора, някакви особени усещания, всеки с достатъчно дар слово може да опише тези неща. Няма да разказвам нещо толкова банално - истории за тъмната гора и разните му там препятствия. Оставям това за авторите на романи.

***

Влязох през един нисък свод в тясното гърло на пещерата. Постепенно пространството пред мен започна да се разширява и благодарение на своя челник избегнах не една или две дупки, сигурно нарочно поставени от проклетницата с косата. Е, не успя да ме надхитри и този път. Стигнах до едно широко пространство и се спънах в нещо. Когато го осветих, видях, че това е тяло. Тялото на човек, който гледаше към мен с отворени очи, които не трепваха. Приличаше на препариран. Беше увит в нещо странно - между сребърно фолио и мрежа. Изглеждаше като добър улов, с който съвсем скоро ще се гощават присъстващите на някакво тържество - голяма риба, приготвена за изпичане във фурната. Спонтанната ми реакция беше да се извиня, въпреки че не можех да очаквам отговор. От разказаните истории знаех, че този човек е под въздействието на онази субстанция, която можеше да излъже смъртта. Отшелника само трябваше да поддържа тялото, като я инжектира в него всекидневно. Плащаш му, лягаш и той прави останалото. Никой не го тормозеше, беше заобиколен единствено от тела, безжизнени на пръв поглед.

След сблъсъка ми с тялото бавно продължих напред. Имаше още тела, покрай които преминавах внимателно. Определено трябваше да послушам онези двамата, които ми разказаха за това място. Те ми предложиха да ме придружат срещу известна сума, но аз не пожелах да имам компания. Реших да открия Отшелника сам. Продължих да вървя, докато не видях малка светлинка, същата като от моя челник. Когато приближих достатъчно, видях човек, надвесен над някакво тяло, осветяващ с челника си лицето му. То, както и останалите тела, бяха увити по същия начин като това, в което се спънах малко по-рано. Отшелника се изненада - не ме очакваше. Сериозното му и втренчено в лицето изражение бързо се измени в блага усмивка. Изненада ме външният му вид - приличаше на юпи. Представях си го с дълга брада, износени дрехи, с вид на мъдрец, оставил зад гърба си всякакви житейски притежания. Не очаквах да прилича на търговец. Той се изправи и дойде при мен, поздрави ме и започна да пали свещите наоколо - те бяха толкова много, сякаш безкрайно много. Мястото изведнъж заприлича на светилище.

Да, определено имаше много тела. Всички бяха дошли тук с надеждата, че ще излъжат гадината. Бях предупреден какво ще видя, но в действителност гледката беше толкова нереална, че мозъкът ми в първия момент отказа да я възприеме и обви видяното в мъглата на някакво съновидение. След няколко мига дойдох на себе си и усетих действителността. Възприех я, като донякъде ми помогна питието, което Отшелника ми беше дал за добре дошъл. Вино - много добра реколта. Ако бях на дегустация, щях да опитам да позная годината, но не бях. Изпих на екс питието. Отшелника ми наля още една чаша, която пресуших също толкова настървено. Алкохолът се разля в гърлото ми и затопли приятно тялото. Душата ми се отпусна и сякаш с всяка глътка се пречиствах от страха си към неизвестното. Обстановката вече не ми изглеждаше толкова нереална и стряскаща. Ето на - виждам с очите си колко много хора са се доверили на Отшелника. Усетих множество тръпки, които накрая се обединиха в една - тази на надеждата. Отшелника ми разказа какво ме очаква, че нищо няма да усещам, че грижата, която полага за поддържането на телата е огромна. Разходихме се между тях внимателно. Сякаш пристъпвахме към олтара на храм, внимавайки звукът от стъпките ни да не попречи на присъстващите да се молят. Всички наоколо изглеждаха, като че да не усещат нищо. Единствено очите им - те сякаш ме наблюдаваха. Нямаше как - субстанцията действаше на всички сетива - не би трябвало да ме виждат в момента. Обзе ме лека параноя. Отшелника бързо разсея настъпващата паника с още една чаша от това невероятно червено вино. Дори се пошегувах с него да ми скрие някъде една бутилка и когато дойде моментът да ме приведе в съзнание, виното да е достатъчно отлежало, за да раздвижи бързо кръвта ми. Пък после нека учените с машините да ме поемат, както си му е редът. Да правят с тялото ми каквото си искат, стига да съхранят всичко останало.

Реших да се доверя на Отшелника. Все пак нямах особен избор. Друг начин да излъжа смъртта не бях открил до този момент. А и това чудно хубаво вино - не знам дали и то не помогна. Вярвах, че Отшелника знае какво прави - не случайно толкова хора му се бяха доверили. Нямаше да изпусна тази възможност, това беше моят единствен шанс. Платих на Отшелника. Той ми инжектира субстанцията.

Някъде там в леко хаотични мисли се зачудих какво ще стане, ако нещо се случи с него? Как ще доживее до необходимото време? Не изглеждаше стар обаче, ако нещо се случи... има как... той знае... все пак е измислил начин да надхитри гадината... изведнъж ме унесе сладко успокоение, Морфей шепнеше в ушите ми някаква история. Неусетно потънах в дълбок сън.

***

Отшелника наистина се оказа търговец. Не просто търговец, а измамник. В съставките на субстанцията имаше нещо, което държеше телата ни парализирани. Уж не биваше да усещам нищо - трябваше да бъда приведен в състояние, приличащо донякъде на будна кома. Обаче аз преживявах всичко - болката от постоянните убождания, безмилостно забиващи се в плътта ми, ужасът от липсата на всякакъв контрол, мислите, които се гърчеха като гъсеници попаднали в голяма опасност. Получавах всекидневна доза от субстанцията. Вероятно инжектираше във вените ми и други неща, които ме поддържаха жив. Докато Отшелника издевателстваше, надвесен над мен, виждах два лукави тъмни въглена, излъчващи блясък на превъзходство и власт - истински Сатана. Дявол, предрешен като добър човек, който помага на ближните си. Умел душевен еквилибрист, който изкусно балансираше между човешките слабости и надеждата. Властелинът на пещерата и ние - неговите  поданици, увити като какавиди, неспособни на неподчинение. Повелителят на безнадеждните. Той беше истински извратеняк - изкривен психически по най-лошия възможен начин. Можеше да ни убие веднага. Вместо това той се наслаждаваше да ни гледа как гаснем ден след ден. „Жрецът“ обикаляше около нас сякаш извършваше тайнствен ритуал и усещаше кой се предава по-бързо от друг. После стоеше с часове над „пътника“ и гледаше втренчен до вманиаченост агонията на последните му мигове, седнал на малко дървено столче. Спираше да инжектира субстанцията и чакаше „разкошното“ си творение да увехне съвсем. Не правеше само това... през повечето време ни държеше на тъмно - изгасяше свещите и ни оставяше обединени в хаотични мисли на ужас и безсилие. Палеше свещите само когато идваше новата жертва, за да я омае, да я накара да повярва, като види колко хора са му се доверили. Телата ни - телата служеха за примамка. Тогава пещерата приличаше на древен храм, а ние бяхме свещите, които догаряха и щяха да бъдат заменени с други. Бъдещите жертви обаче не го знаеха и, омаяни от Отшелника, му се доверяваха, падайки в капана. За седмицата, през която ме поддържаше жив, ги преброих - дойдоха три нови жертви.

В един от дните или може би беше нощ, Отшелника доведе и приятелите си тук - те пиеха около нас, пушеха наргилета, разговаряха и ни се присмиваха. В двама от тях разпознах същите мъже, които ми бяха разказали за него в бара. Бях отишъл в алкохолния капан, за да се напия за пореден път. На моята маса имаше свободни места и двамата непознати ме попитаха дали могат да се настанят при мен. Беше ми все тая дали ще имам компания на масата. Щях да си бъда в своя собствен свят, а те в техния и нямаше да си пречим. Тогава те започнаха да си говорят за Отшелника. Аз не успях да се стърпя да остана страничен слушател. Върнах блуждаещата си наоколо душа в тялото и се включих в разговора. Те ми разказаха каквото знаеха за него - вдъхнаха ми надеждата, която търсех от толкова време. Бях отчаян и повярвах на безумните им приказки.

***

Ние - „живите“ трупове, просто агонизирахме, докато чакахме онази проклетница - смъртта.

Някой току-що се спъна в мен. Нищо не мога да направя, за да го предупредя. Изглежда същият наивник като мен. Вярва, че може да излъже смъртта, а аз съм безсилен да го спра от най-голямото безумие в живота му. Чувството да си парализиран и безпомощен е така отвратително и потискащо, че дори зениците на смъртта не изглеждат толкова страшни. Бих я последвал на мига в небитието, само и само да приключи веднъж завинаги тази агония.

От известно време усещам, че гадината приближава. Жъне наоколо. Има богата реколта. Вършее и лудува сякаш е взела някаква дрога. Внедряващо в съзнанието, влудяващо усещане. Завладява ме тази еуфория. Усещам я, сякаш виждам по-добре, зениците ми се разширяват. Аз съм шибана котка - виждам в тъмното, очите ми светкат, забелязват се отдалеч и предизвикават чуждо внимание - нежеланото. Очните дъна - давя се, езеро, плувам, краката ми не стъпват никъде, рея се в нищото. Две кърваво-огнени кълба са впили погледа си в мен. Дърпа ме... направо ме изтръгва, изчегъртва ме от тялото, мамка му! Вея се насам-натам като едно малко перце. Не виждам, не чувам, не говоря. Просто си летя нанякъде - неясно накъде... усещам единствено как се изпаряв...

Автор: Але Горска

Разказът е публикуван в брой 5 на списание „Й“ с тема „И с корона“, както и в сборника „Хорър дизайн: Създадени от мрак“.