Този ден италианците прехващат сигнал за помощ от Космоса – някой в орбита изпращал с морзов код съобщението „SOS към целия свят”. В началото на февруари 1961 г. братя Джудика-Кордилия отново прехващат

странни звуци,

които интерпретират като постепенно затихващо лудо биене на нечие сърце, както и последните дихания на умиращ човек. Въпросните записи са леснодостъпни в интернет и днес продължават да предизвикат ожесточени спорове. Третият и последен от „класическите” записи на Акиле и Джовани Батиста идва малко повече от месец след старта на Гагарин. През май 1961 г. те прехващат трансмисия от орбита, в която говорещи на руски мъжки и женски глас очевидно правят отчаяни и безуспешни опити да се свържат с наземния контрол. Записът завършва със смразяващата реплика „...светът никога няма да узнае за нас”. Тези „разкрития” предизвикват медийна сензация през 60-те години и водят до множество публикации, включително в уважавани медии като „Вашингтон Поуст” и „Рийдърс Дайджест”.

Първият изследовател, който се опитва да разреши мистерията, е известният американски журналист и историк Джеймс Оберг. Роденият през 1944 г. Оберг е бивш инженер от NASA и има репутацията на един от водещите световни експерти по историята на съветската комическа програма, включително в Русия. В свое изследване, публикувано през 1973 г., Оберг разглежда детайлно всеки един от цитираните случаи на

„изчезнали космонавти”,

включително записите на италианските братя. Заключението на изследователя е, че липсват каквито и да е доказателства за всеки от споменатите предполагаеми инциденти.

Когато става въпрос за основните доказателства по случая с „изчезналите космонавти”, като цяло Оберг и другите изследователи приемат, че братята Джудика-Кордилия наистина са успели да прехванат сигнали от съветски космически апарати. В същото време, въпреки че никой не нарича братята „измамници”, експертите не приемат скандалните им аудиозаписи за автентични. Преди всичко според някои изследователи космическите ентусиасти просто не биха могли да направят тези записи поради сериозните ограничения на своето оборудване. Например тяхната главна проследяваща антена е била задвижвана ръчно. Това превръща проследяването на орбитален апарат, прекосяващ небето за броени минути, в, меко казано, проблематично начинание. При това дори не става дума за свалянето на годен за прослушване аудиозапис, а за просто проследяване. Друг сериозен въпрос е защо двамата аматьори с оборудване от типа „направи си сам” са успели да прехванат

сигнали, които са били пропуснати

от всички високотехнологични проследяващи станции на САЩ, Великобритания, Канада, Германия и Франция, чийто върховен приоритет е бил да проследят всеки космически старт от територията на СССР. Едва ли имаме основания да се съмняваме в мотивацията на западните страни да изобличат всеки неуспех на „комунистите” по време на ожесточената космическа надпревара.

Автентичността на аудиозаписите, за които се твърди, че съдържат звуци от човешки пулс и дишане, също се оспорва от експертите. Първо, защото интерпретацията на записаните звуци е доста спорна и, второ, защото биомедицинската информация за състоянието на космонавтите се предава по отделен телеметричен канал, който няма нищо общо с аудиовръзката. Иначе казано, ако братя Джудика-Кордилия наистина са прехванали пулса на умиращ космонавт, той би трябвало да звучи като неразличими електрически смущения по аудиоканала. Въпросът е защо предполагаемите неуспешни мисии биха използвали

технология, различна от всеки известен пилотиран полет от съветската космическа програма?

С разпада на СССР в началото на 90-те години на 20. век засекретената информация за историята на съветската космическа програма стана публично достояние. Освен освободените от държавата документи достъпни за изследователите станаха и спомените на хора, пряко ангажирани в космическите изследвания (например космонавти и космически инженери), както и свидетелства на техни близки. Въпреки сериозните усилия до момента никой не е открил в това море от информация каквото и да е доказателство на теорията за „липсващите космонавти”.

Дори напротив, три от инцидентите с космонавти от “канона” на теорията бяха безусловно доказани като измами.

Като цяло Джеймс Оберг и редица други изследователи стигат до извода, че фундаменталната причина за появата на теорията за „липсващите космонавти” се корени в параноята на съветските власти. В опита си да представи своята космическа програма като поредица от бляскави успехи съветската пропаганда е използвала всички средства, за да прикрие нелицеприятните факти. Ефектът от дезинформацията обаче често е обратен. Липсващата и противоречива информация поражда слухове, които са по-лоши дори от най-тежките неуспехи в реалността. Пример за това е най-трагичният инцидент в историята на съветската космическа програма, който до голяма степен създава нейната

смъртоносна репутация.

На 24 октомври 1960 г. изпитанието на нова междуконтинентална балистична ракета в Байконур предизвиква мощна експлозия, при която загиват маршалът на съветските ракетни войски Митрофан Неделин, както и най-малко още 120 души. Истината за катастрофата е разкрита от съветските власти едва през 1989 г. Друг засекретен инцидент е трагичната смърт на космонавта Валентин Бондаренко, който загива по време на тренировка на земята на 23 март 1961 г., три седмици преди старта на Гагарин. Истината за случая е разкрита чак през 1986 г.

Според Оберг зловещите слухове, породени от нескопосаното „замазване” на тези инциденти, имат сериозна заслуга за раждането на легендата за „изгубените космонавти”.