През февруари 1985-а 29-годишна жена от Сугинами, Токио, изпраща кратко писмо до списание. В него тя описва изживяване, което ѝ се случва сравнително често. Писмото кара и други хора да съобщят за абсолютно същия феномен, който в края на краищата е кръстен на нейното име.

„Не съм сигурна защо – пише Марико Аоки. – но от три години насам всеки път, когато вляза в книжарница, ме спохожда желанието да отида до тоалетната по голяма нужда.“

Да, вероятно има и други, далеч по-належащи, въпроси за обсъждане – като например пандемията от COVID-19. Въпреки това феноменът е интересен до голяма степен заради огромния брой разнообразни теории, с които хората се опитват да го обяснят.

Оказва се, че въпросният феномен е доста широкоразпространен. Множество хора пишат до списанието, че и те страдат от това „състояние“. Описват го като непреодолима, внезапна и непоносима нужда да отидат по голяма нужда. И това, по една или друга причина, се случва единствено в книжарниците, но не и в библиотеките.

Някои твърдят, че са имали и други симптоми (например болки в стомаха), както и „своеобразно тежко усещане в ректалния пасаж“. Други пишат, че феноменът ги кара да се чувстват толкова безсилни, че пращат свои приятели да им купуват книги.

Какво би могло да предизвиква всичко това?

Съществуват различни предположения, но нито едно от тях не е категорично. Според някои всичко вероятно се дължи на химикалите в мастилото на книгите. Както и сами можете да се досетите, това състояние не е в приоритетите на учените и все още никой не се е опитал да го излекува – съответно и изследванията по въпроса са малко. В един от епизодите си обаче японското телевизионно предаване „Истинската страна на Ун‘нан“ използва мастило, за да стимулира „изхождането“ на своите гости. Безуспешно. Освен това вероятно щяхме да знаем много повече за ситуацията, ако и персоналът на книжарниците изпитваше непрестанна нужда да ходи до тоалетната по голяма нужда.

Според други всичко е въпрос на асоциация. Вероятно става дума за обратния вариант на ситуацията с кучето на Павлов – когато звънецът звъни, животното започва да слюноотделя, тъй като го асоциира с храна. Според тази хипотеза книгите карат хората да искат да отидат по голяма нужда, тъй като асоциират четенето на книги с изхождането. Отново – това не отчита факта защо този феномен не се наблюдава в библиотеките, нито когато хората се намират край лавиците си с книги в собствените си домове.

Според друго популярно обяснение феноменът се дължи на позата, която заемаме, когато се наведем, за да вземем книга – и неизбежния ефект, който тя оказва върху ректума (вижте изображението).

Разбира се, много е възможно и въобще да не съществува такова нещо като синдром на Марико Аоки. Вероятно става дума за своеобразно честотно пристрастие. Не е изключено жената просто да е предизвикала вниманието към своето собствено преживяване – може би тя си е създала своеобразен условен рефлекс (подобно на експеримента на Павлов) и когато историята ѝ е придобила популярност, хората просто са започнали да забелязват, че им се ходи до тоалетната, когато са в книжарницата, потвърждавайки на пръв поглед, че феноменът е истински. Кой знае?

Източник: IFLScience