Отговорът е очевиден – нощта е тъмна. Слънцето е залязло и когато погледнете към небето, то е черно. Освен където има звезди, разбира се. Звездите са светли и блестящи.

Момент. Представете си, че се намирате дълбоко в гората. Навсякъде около вас има дървета. Накъдето и да се обърнем! Голямо тук, малко там. Би трябвало да е така и със звездите. Все пак се намираме някъде в дълбините на Вселената. Където и да погледнем, трябва да има звезди - при това милиарди. Човек би си помислил, че те би следвало да изпълват цялото нощно небе (като по-далечните са по-бледи, но по-многобройни). Но не е така.

Парадоксът на Олберс

В случая става дума за "Парадокса на Олберс" (кръстен на астроном от XIX век). Факт е обаче, че тази „главоблъсканица“ е тормозела хората няколко века преди него. И днес знаем (горе-долу) причината за това.  

Нощното небе не е изпълнено със светлина, тъй като Вселената не е безкрайна и статична. Ако беше такава, ако звездите съществуваха вечно, ако са били на небосвода откакто свят светува, небето щеше да е ярко. Фактът, че не е, би трябвало да ни говори нещо ключово за Вселената, в която живеем.

Вселената има граници – това изглежда най-естественото обяснение. Ако се намирате в гора и започвате да виждате пролуки между дърветата, ще предположите, че достигате нейния край. Навсякъде около Земята обаче е тъмно. Това би означавало не само, че Вселената не е безгранична, но и че ние сме в средата й, което не звучи особено правдоподобно.

Друга възможна теория – Вселената е ограничена във времето. Това означава, че светлината на звездите от най-далечния й край все още не е достигнала Земята.

Виновен е ефектът на Доплер

Но всъщност нито едно от двете обяснения е вярно. Светлината от далечните звезди е по-слаба, защото Вселената се разширява.

През 1929 г. Едуин Хъбъл открива, че далечните галактики и звезди се отдалечават от нас (и колкото по-далече се намира една галактика, толкова бързо „бяха“ от нас). В това има известен смисъл. В рамките на живота на Вселената по-бързите галактики би следвало да са отпътували по-надалече.

Всичко това се отразява на начина, по който ги виждаме. Светлината от тези далечни и бързо движещи се галактики и звезди се измества към по-дългите дължини на вълните заради ефекта на Доплер. В случая със звездите ефектът измества видимата светлина в невидими (за човешкото око) инфрачервени и радио вълни. На практика те сякаш изчезват. Наистина, тъмнината на нощното небе е пряко доказателство за това, че Вселената се разширява.

Ако искате да видите доказателство за Големия взрив, не се нуждаете от телескопа „Хъбъл“ или Големия адронен ускорител. Нужни са ви собствените ви очи и една ясна тъмна нощ.

Източник: IFLScience