Когато ни учат в училище, често ни обясняват, че гравитационната сила на Луната привлича Земята и водата й. Това води до гравитационен дисбаланс, който разтяга океана в две противоположни посоки: едната, която е най-близо до Луната и където гравитацията на Луната е най-силна, и другата на далечната спрямо Луната страна, където гравитацията й е най-слаба.
Но тази разлика в гравитационното поле на Луната не означава, че Луната вдига или разтяга океаните. Ако наистина беше така, ние трябваше да наблюдаваме и езерата и язовирите и дори басейните в дворовете да се синхронизират с движението на Луната. Но астрономът Перез-Гиз обяснява: “Наистина съществува гравитационна разлика. Но обяснението не е напълно просто.”
При всяка точка на Земята гравитацията на Луната е около 10 милиона пъти по-слаба от гравитационното привличане на Земята. И затова разликата между страната на Земята, която е близо до Луната и страната, която е далеч от Луната, е всъщност минимална. Приливните разлики всъщност са комплексен краен продукт между гравитационния “танц” между Луната, Земята и Слънцето. И нетният резултат от това сложно взаимодействие е по-скоро бутане, отколкото дърпане на водата на Земята. Ключовият детайл е, че океанът покрива около 71% от повърхността на Земята и е свързан като едно единно течно тяло. Това позволява на една сравнително слаба сила, действаща върху всяка водна молекула да се натрупа до степента, до която се получава “доста прилично нарастване в налягането на водата,” обяснява Перез-Гиз.
Източник: Science Alert
