Замисляте ли се, че детето има своя реалност и че вижда и усеща света по различен начин от нас? Трябва да се съобразяваме с това, защото то е в основата на добрия контакт на малките с големите хора, обяснява клиничният психолог Ерика Рейшер от Оукланд, САЩ, автор на книгата за детско възпитание „What Great Parents Do: 75 Simple Strategies for Raising Kids Who Thrive“.

Често ни се струва, че това, което казваме на детето, е „глас в пустиня“ и не можем да правим никакви уговорки – няма разбиране от негова страна. Но опитайте се да видите ситуацията през неговите очи…

Преди няколко години бях свидетел на следната сцена: Баща дойде в детския лагер да вземе дъщеря си. Момичето беше увлечено в игра с другите и на думите на баща си: „Трябва да тръгваме“, заяви: „Не искам! Тук ми е толкова весело!“

Бащата възрази: „Ти беше тук цял ден, това е напълно достатъчно.“

Момиченцето се разстрои и продължи да настоява, че не иска да си тръгва. Двамата се препираха дълго и накрая таткото дръпна дъщеря си за ръка и я поведе към колата.

Струва ни се, че детето не иска да чуе никакви доводи – действително се налага да си тръгне, но то се инати. Бащата обаче не отчита едно: обясненията и молбите не работят, докато родителите не обърнат внимание на неговата реалност и не я уважат.

Да уважаваш реалността на детето предполага, че му позволяваме да чувства, да мисли, да възприема околните по свой начин. Струва ви се, че не е сложно? Но само до този момент, когато „по свой начин“ означава „не така, както ние“. Тук много родители започват да прибягват до заплахи, да действат от позиция на силата и да раздават команди.

Един от най-добрите начини да построим мост между нашата и детската реалност е да проявяваме емпатия към малкото.

Това значи, че показваме своето уважение към чувствата му и неговите уникални възприятия. Че наистина чуваме какво ни казва и разбираме (или поне се стараем да разберем) неговата гледна точка.

Емпатията укротява силните емоции, заради които децата не възприемат обясненията. Ето защо емоцията е ефективна тогава, когато доводите на разсъдъка търпят поражение. (Строго погледнато, терминът „емпатия“ предполага, че съпреживяваме емоционалното състояние на друг човек, за разлика от симпатията, която означава, че разбираме чувствата на другия човек. Тук говорим за емпатия в най-широкия смисъл като фокусиране над чувствата на другия, било то чрез съпреживяване, разбиране или състрадание.)

Ние не осъзнаваме, че проявяваме неуважение към реалността на детето или неумишлено демонстрираме пренебрежение към неговите възгледи.

Бащата би могъл да прояви емпатия от самото начало – когато дъщеря му заяви, че не иска да тръгва, той можеше да отвърне: „Миличко, прекрасно виждам, че на теб ти е много весело и хич не ти се тръгва (емпатия). Жал ми е, но мама вече ни чака за вечеря, и няма да е хубаво да закъсняваме (обяснение). Моля те, кажи на приятелчетата си „Довиждане“ и си прибери нещата (молба)“.

Ние казваме на детето, че то може да се справя с трудностите, но на практика спорим с неговата реалност.

Друг пример:

Първокласник пише задача по математика – предмет, който изобщо не му се отдава и хлапето, ядосано и притеснено, заявява: „Не мога да я реша!“ Много родители с най-добро чувство възразяват: „Ти можеш всичко, дай да ти покажа…“

В желанието си да мотивираме детето му казваме, че се справя. Имаме най-добри намерения, но в същност му съобщаваме, че неговите преживявания са „неправилни“ – спорим с неговата реалност. Парадоксално е, но това го заставя да настоява на своето: „Не, не мога!“

Степента на фрустрация се повишава – ако отначало детето е било разстроено от трудностите със задачата, то вече е разстроено и за това, че не го разбират.

Много по-добре би било в тази ситуация също да покажем съпричастност: „Миличък, виждам, че не ти се получава, сега ти е трудно да я решиш тая задача. Дай да те прегърна! Покажи ми какво точно ти е трудно – може двамата да успеем да измислим решение. Сега математиката ти се струва трудна, но вярвам, че ще съумееш да се справиш.“

Не представяйте вашето мнение като безспорна истина

Обърнете внимание на тънката, но принципна разлика: „Мисля, че ти ще се справиш“ и „Ти можеш“. В първия случай изразявате свое мнение, а във втория утвърждавате като неопровержим факт нещо, което противоречи на опита на детето.

Когато изразявате несъгласие се постарайте да го правите така, че едновременно да признавате и ценността на опита на детето ви – не представяйте вашето мнение като безспорна истина.

Сравнете два възможни отговора на следната детска реплика: „В този парк няма нищо интересно, тук не ми харесва!“.

Първи вариант: “Паркът е много красив! Не е по-лош от този, в който ходим обикновено.“

Втори вариант: „Разбирам, не ти харесва. А на мен – напротив: мисля, че различните хора харесват различни неща.“.

Вторият ваш възможен отговор потвърждава, че мненията могат да се различават, докато първият настоява на едно правилно мнение (вашето).

Същото е и когато детето ви е огорчено, да уважавате неговата реалност и вместо фрази от сорта „Не плачи“ и „Спокойно, всичко ще бъде наред“, кажете например: „Ти сега си разстроен“.

Първо позволете на детето да чувства и да вижда света по свой начин, даже ако вие не го разбирате и не сте съгласни с него. И чак след това опитайте да го уговорите и успокоите.

Пълния текст можете да видите в сайта на The Time.

Източник: psychologies.ru / Новите родители