Махането на сливиците и мъжеца (малкото езиче) и

капането на киселина върху езика също се е смятало за благоприятен подход

към заекването. Не е нужно да казвам, че нито едно от тези “лечения” не е дало задоволителен резултат, което не е попречило те да бъдат прилагани със зловеща последователност години наред. Отмирането им се дължи до голяма степен на факта, че заекването наистина понякога е преставало, но поради единствената причина, че пациентът си е отивал от загуба на кръв. Популярни били и народни лечения от рода на шамаросване на заекващия при облачно време и пиене на вода от черупката на охлюв. Като причини за заекването суеверните европейци смятали неправилното хранене на майката по време на кърмене, гъделичкането на бебето, поставянето на детето пред огледало, рязането на косата му, преди да е проговорило, и, естествено, обладаването от дявола.

Едва през 19. век учените започват да отделят нужното внимание на изследването на реалните причини за заекването и възможните терапии за желаещите да се избавят от него. Първият, който започва да класифицира заекването като

особеност, която не е причинена от проблеми в устройството на устната кухина

и гласните струни, е френският психиатър Воазин, който през 1820 г. го класифицира като конфликт между желанието да се говори плавно и тревожността от очакването, че това няма да се случи. 60 години по-късно германските лекари Адолф Кусмаул и Херман Гуцман класифицират заекването като спастична координационна невроза и предполагат, че причина за него е вродената непълноценност на моторните центрове на дихателните, фонаторните и артикулационните мускули. По-късните изследвания започват да се колебаят между физическите и психологическите фактори като причина за заекването. Систематичните проучвания и статистическите данни показват, че то започва най-често във възрастта между 2 и 5 години – практически времето, когато децата започват активно да формират речевите си способности (спомнете си книгата “От две до пет” на Корней Чуковски). Смята се, че около 8,5% от всички деца заекват на тази възраст.

Между 40 и 80 процента от тях се възстановяват от само себе си,

в резултат на което заекването се среща само в около 1% от възрастното население. Причините за появата на заекването са неясни – Цветана например си спомня стресов епизод от ранното си детство, но нито тя, нито лекарите могат да бъдат сигурни, че това е пряката причина за промяната в гладкостта на речта й. Няма и връзка между интелигентността и темперамента на детето и неговото заекване. Статистиката показва още, че момчетата заекват между 2 и 4 пъти по-често от момичетата и се възстановяват по-трудно, което в една по-късна възраст увеличава съотношението на заекващите мъже и жени на 4 към 1. Смята се, че спонтанното възстановяване е възможно в детска възраст и особено преди тръгване на училище, но е почти невероятно след 16-ата година. Една от възможните причини за това е именно психическият багаж, който младите заекващи натрупват при контакта с връстниците си в училище и самоидентифицирането им като заекващи. Познато е и придобитото заекване, което се появява най-често в по-късна възраст и във връзка с травматично преживяване.