В резултат на всичко това се получава така, сякаш хората са работили тежка работа много години (та нима може да бъде другояче?),  и тяхната честно изработена заплата са давали другаде, на други хора. Защо те са били там, където трябва.

Например, докато мама и татко се трудят с всички сили, за да изплатят ипотеката на огромния си дом и да платят за услугите на бавачката, то тази бавачка изпитва щастие, тя се наслаждава на живота в този дом с тези деца (такива щастливи няни съм виждала много).

А може и да стане така, че тези радости никой да не ги получи, никому да не са нужни и след много години самото дете вече е повярвало, че в него няма нищо хубаво и интересно.

В същото време такъв работещ си иска отплатата за всичките тези години. И той изисква от тези, заради които се е мъчил. Че от кого другиго? Но не дават. И ето остава неудовлетвореност, усещане за измама и предателство.

Но чий е проблемът, ако ние самите на идваме за своята „заплата“ всеки божи ден? Кой е виновен, че ние забравяме за това, че всичко в света ще отмине, а децата са малки само веднъж? Кой носи отговорност за това, че кариерата и постиженията са по-важни за нас от детските главички и разговорите с тях?

Кой плаща за нашето решение, когато сме готови да дадем децата си в детски градини, ясли, на бавачки, баби за някакви постижения, губейки връзката с тях и губейки всичко това, което ни дава Господ чрез малчуганите?

Безполезно е да чакаш отплата от възрастни деца. Те няма да могат да ви дадат това, което искате, защото те вече са ви дали достатъчно много, макар вие да не сте го взели.

Децата връщат дълга не на родителите, те го отдават на своите деца и точно в това се състои мъдростта на живота. И да смучеш от възрастните си деца означава да лишаваш собствените си внуци, колко тъжно е това.

 „Извинявай, мамо, не мога да ти помогна в момента. Това, за което съм ти задължена, ще го дам на децата си. Готова съм да ти дам благодарност, уважение, необходима грижа, когато ти потрябва. Повече не мога да ти помогна. Дори и много да искам.“

Това е единственото, което може порасналото дете да отговори на родителите си, изискващи отплата. Разбира се, то може да се опита, да хвърли много енергия, целия си живот, да се откаже от бъдещето си, пренебрегвайки децата си. Само че нито една от страните няма да бъде удовлетворена.

Ние с нищо не сме длъжни на родителите си. Ние сме длъжни на децата си. Това е нашия дълг. Да станем родители и да предадем нататък. Да отдадем силата на рода напред, нищо не оставяйки назад. Точно така и нашите деца не са ни длъжни. Те дори не са длъжни да живеят така, както ние искаме и не са длъжни да са щастливи, така както ние го разбираме.

Нашата единствена отплата е уважението и благодарността. За всичко, което е било направено за нас, както и да е било направено, в какъвто и да е обем. Уважение, както и да се държат родителите ни, каквито и чувства да предизвикват в нас. Уважение към тези, чрез които нашата душа е дошла на този свят, към тези, които са се грижили за нас в дните ни на най-голяма уязвимост и безпомощност, които са ни обичали, както са умеели и както са могли – с цялата си душевна сила (просто силите не у всички са достатъчно).

Разбира се, наша е отговорността за последните години от живота на родителите ни, когато те вече не могат да се грижат за себе си. Това дори не е дълг, просто така е по човешки. Да направим всичко, което е възможно да им помогнем да оздравеят, да им облекчим бита и дните на немощ.

Ако не можем да сме редом с болните си родители, то може да им наемем добра медицинска сестра, да им намерим добра болница, хоспис, където да се грижат добре за тях. По възможност трябва да им отделяме внимание. Също така би било добре да им се помогне правилно да напуснат това тяло. Т.е. да им се помогне да направят този преход като четат съответните книги или общуват с духовни хора.

Но това не е дълг. То се разбира от само себе си, ако сме съхранили в себе си нещо човешко.

Повече с нищо не са ни длъжни децата. И ние не сме длъжни на родителите си. Само уважение и благодарност. И предаване на най-ценното нататък. Да дадем на децата си не по-малко отколкото сме получили. А най-добре – да дадем повече, особено любов, приемане и нежност.

Прегръщайте ги, забавлявайте се с тях, смейте се заедно, приказвайте си за каквото и да е без да бързате за никъде, търкаляйте се по леглото, пейте, танцувайте, откривайте заедно този свят – има много възможности да изпитвате щастие заедно с децата.

Тогава трудностите няма да ни се струват толкова трудни. И работата на майка – толкова неблагодарна и тягостна. Мислиш си за безсънната нощ, притискаш малкото пухкаво телце на ангелчето с пълнички ръчички и изведнъж ти става по-леко. Макар и малко. А може би и повече.

Източник: My-spirala.net