Преди много години, когато работех като доброволка в болница, се запознах с едно малко момиченце на име Лиз, което страдаше от много рядко и сериозно заболяване. За да се излекува, трябваше да му се прелее кръв от неговото 5-годишно братче.
Момченцето бе оцеляло по чудо след същото заболяване и в организма му вече имаше образувани антитела. Докторите обясниха ситуацията на братчето и го попитаха дали би се съгласило да даде от своята кръв на сестра си. Видях го да се колебае точно за миг, след това си пое дълбоко въздух и каза, „Да, ще го направя, ако това ще я спаси.“
Докато траеше преливането, момчето лежеше на леглото до сестра си и се усмихваше, каквото правехме и всички ние, гледайки как се възвръща цветът на бузите й. Изведнъж лицето му пребледня и усмивката му изчезна. Момчето погледна докторите и ги попита с треперещ глас, „Ще започна ли да умирам сега?“
Тъй като беше малко, детето погрешно беше разбрало, че ще трябва да даде всичката своя кръв за спасяването на сестра си.
Из "Пилешка супа за душата"
