Често забравяме да оценим живота около себе си, да различим важните неща от маловажните. Способността да постигнеш вътрешен мир за повечето от нас идва късно. Например когато станеш на 83. Една възрастна жена решава да сподели перспективата, която годините са ѝ дали към живота, в писмо до своя приятелка. Попаднахме на това писмо, публикувано от Bright Side, и съдържащо ценни съвети за всеки, на всяка възраст. Струва си да вникнем в простичкото и мъдро послание на тази възрастна дама.  

„Скъпа Берта,

Чета повече и бърша прах по-малко. Седя на двора и се радвам на гледката, без да се тревожа за плевелите в градината. Прекарвам по-голямата част от деня със семейството и приятелите и по-малко време в работа.
Когато е възможно, животът трябва да бъде сбор от преживявания, на които да се наслаждаваш, а не да изтърпяваш. Сега се опитвам да разпознавам тези моменти и да ги ценя.  

Не „пестя“ нищо. Използвам финия порцелан и кристалните чаши за всяко специално събитие – да свалиш килограм, да успееш да отпушиш мивката, да видиш първия цъфтеж на амирилиса. Нося хубавото си сако и когато отивам до магазина. Теорията ми е, че ако изглеждам достатъчно богата, по-лесно ще си позволя да напазарувам за 28,49. Не пазя най-хубавия си парфюм за специални събирания, а го нося и когато отивам до железарията или до банката. 

„Някой ден“ е израз, който има все по-малко място в речника ми. Ако нещо си струва да се види, да се чуе или да се направи, искам да го видя, чуя или направя сега.

Не знам какво би направил някой друг, ако може да го няма това утре, което всички приемаме за даденост. Мисля, че човек би се обадил на любимите хора от семейството и един-двама близки приятели. Може би ще се свърже с един-двама бивши приятели, за да се извинят и помирят. Иска ми се да мисля, че ще отиде на китайски ресторант или другаде, и ще си поръча, каквото обича. Предполагам, няма как да знам.

Точно такива дребни недовършени неща щяха да ме ядосат най-много, ако знаех, че часовете ми са преброени. Да се ядосвам, че не съм написала някои писма, които исках да напиша „някой ден“. Да се ядосвам и да съжалявам, че не съм казвала достатъчно често на мъжа ми и на родителите ми колко много ги обичам. 

Затова всячески се опитвам да не отлагам и да не пестя за утре нищо, което би внесло смях и блясък в живота ни.

И всяка сутрин, когато отворя очи, си казвам, че това е нещо специално. Всеки ден, всяка минута, всяка глътка въздух е дар от Бога.

Може би животът излезе друга песен – не тази, която искахме да изпеем. Но докато сме тук, още можем да танцуваме.“