Олег Дивов: Обичам да смущавам умовете

04 октомври 2016 г., 18:40
449

Tithi Luadthong / Shutterstock

Олег Игоревич Дивов е роден в Москва през 1968 г. От 14-годишен пише статии за пресата. От 1990 г. е копирайтър, работил е в най-големите рекламни агенции в страната. За най-голямо свое постижение в тази област смята лозунга за реклама на тоалетни с електронно управление - "Напън в бъдещето", за най-добър търговски проект - участието си в отбраната на Белия дом в Москва по време на пуча през август 1991 г. (началниците отбелязват трите дни отсъствие със солидна премия). През лятото на 1995 г. за пети път напуска работа по собствено желание и оттогава не работи никъде. Първия си голям художествен текст (фантастичния трилър "Господарят на кучетата") публикува през 1997 г.

Носител е на почти всички руски награди за фантастична литература. Единственият му роман дори без номинация е "Най-добрият екипаж в Слънчевата" (1998), според самия автор - "защото твърде много се псува на майка".

Дивов е издал 11 романа, няколко повести и разкази. Член е на редакционния съвет на сп. "Если" и на журито за наградата „Кир Буличов”. Член е на Съюза на литераторите на Русия и на Съвета по фантастика и приключенска литература на руския Съюз на писателите.

- Как се раждат вашите теми, Олег Игоревич? Какво е литературата, вредна професия ли е? Може ли тя без болка?

- Темите се подхвърлят от живота. Оглеждаш се наоколо, а в главата полека се подрежда нещо като мозайка. Докато и последното стъкълце не застане на мястото си, нищо не става. И изведнъж - опа! Има картинка. Има тема, има разбиране за това как да я разработим и с какви средства. Някои автори приемат това за откровение свише. Но аз си знам: това е резултат на постоянна вътрешна работа, която самият автор невинаги осъзнава.

Литературата за мен лично е начин да се реагира на света около нас. Светът задава въпроси, аз отговарям. Литературата като професия безусловно е вредно нещо. Тя разваля характера, силно (и обикновено зле) влияе на семейния живот. В същото време литературата е добра психотерапия. Така че вие правилно питате за болката. Напишеш книга, излееш в нея някакъв комплекс - и ти олеква. Вътрешноуспелият автор е голяма рядкост и такъв по-скоро ще се насочи към  журналистиката, а не към литературата.

- Къде е балансът между това, което „напира отвътре”, и комерсиалното? Как се пише хумор?

- Балансът между търговски и творчески интереси обикновено не е проблем: всеки автор рано или късно намира своята аудитория. Разликата е в това, че при някои тя по дефиниция е малка (и този автор трудно преживява от писане на книги), при други е огромна. Моята не е голяма, но пък е благодарна и вярна. Тя ме разбира, затова мога да пиша всичко, което ми хрумне, и то се изплаща. Единственият проблем е, че публиката като цяло намалява с всяка изминала година. При всички писатели. Нямам идея как се пише хумор. Моето чувство за хумор е толкова странно, че и аз невинаги разбирам, че съм написал нещо смешно. На, смея се, а не разбирам. Ако си спомним класическото определение за хумор на Шопенхауер, това е, когато говорим "несериозно за сериозното”. Така и правя: вземам една сериозна тема и започвам да се подигравам с нея. Понякога се получава съвсем неглупаво. - Коя е любимата ви книжна рожба? - Романът "Тълкуване на съновидения", повестите "Били си има таквозинака" и "К-10 ", разказът с непреводимо заглавие "Когда начньотся муйня”. Това са обективно добре написани и, най-важното, добри текстове. Затова си ги и обичам. - А защо фантастика? Фентъзито фантастика ли е? - Фантастиката е един много интересен творчески метод. Както казва Карина Шаинян, млада и талантлива писателка на фантастика (и психолог по образование): "Фантастиката поставя пред човека такива проблеми, които, ако се появят в реалния живот, ще ни вкарат в гроба или в лудницата. Но въпреки всичко трябва да се решават!". Ето с това се занимаваме. Фентъзито е особено направление, в чиято основа са вълшебната приказка и рицарският роман. Това едва ли е фантастика. Въпреки че когато с фентъзи се захване истински талант, да речем, Майкъл Суонуик, се получава - "Дъщерята на железния дракон”. Но това не е точно фентъзи, това е нещо по-голямо.

- Но защо "умря" научната фантастика – всъщност имаше ли такъв период?

- Още не е умряла, но кажи-речи е изпаднала в летаргия твърдата научна фантастика. На първо място, спада интересът към науката. На второ, науката напредва с такива темпове, че писателят просто не може да измисли нещо свежо. Учените са винаги една крачка напред.

Другите литературни направления са живи и здрави. Имаше забележим уклон в посока на фентъзито, сега на мода е вампирският роман - но това е временно. И все повече и повече писатели от мейнстрийма използват в текстовете си чисто фантастични прийоми. Строго погледнато, от година на година научната фантастика в литературата става все повече. Въпросът е дали това е здравословна тенденция, или напротив - реакция на скрита болест на обществото. - В интервюта признавате, че творчеството ви е решаване на ваши собствени психологически проблеми. Литературата за вас изповед ли е? Или наръчник за спасяване на давещите се? - Обикновено писателят казва на глас това, което другите мълчаливо си мислят. Аз по-често говоря за това, за което другите даже не са започнали да мислят. Но рано или късно ще се замислят. Естествено, моите текстове са и изповед, и наръчник за давещите се. За тези, които ще започнат да се давят утре (и аз потъвам днес - и мога поне да разкажа какво интересно приключение е това). - Наистина ли сте били екстрасенс?

- Нека просто кажем така: в моя живот имаше поредица от паранормални събития и аз реагирах на тях като екстрасенс. Имах някои способности. Когато станах на около 25 години, целенасочено потиснах в себе си тези  умения. Тъй като истинският екстрасенс живее като свещ на вятъра. Той чувства цялата болка на света. В това няма нищо приятно.

- Какви са връзките ви с България? В романа "Младите и силните ще оцелеят" насред Русия, която е засегната (както и целият свят) от вирус на амнезия, се срещат двама българи и след това заедно бомбардират Москва...

- Е, Георги Димов е само една четвърт българин. Истинският българин в тази книга е един, циганинът Любен. Връзката ми с България я създадоха родителите ми. Те реставрираха икони в Третяковската галерия. У вас има много интересни икони и майка ми била командирована в България в началото на 60-те години. Сприятелила се с българи, те често ни гостуваха, а през 1980 г. семейно прекарахме цял месец в България. Естествено, аз се влюбих във вашата страна, не е възможно да не я обикнеш. Дори без оглед на това какъв контраст беше България в сравнение със СССР. В Съветския съюз обаче имаше поговорка, вероятно я знаете, ще ви я кажа на английски: Chicken isn’t a bird, Bulgaria isn’t abroad („Курица не птица, Болгария не заграница” - „Кокошката не е птица, България не е чужбина”).

Не е чудно, че когато се появи възможност да уча български език в университета, се захванах. Но после ме взеха в казармата и там забравих не само българския (който учих само един семестър), но също и френския, английския… Че и руския почти забравих.

В паметта ми е останала само песента "Хей, Балкан ти роден наш”, още помня и разликата между софийския и търновския говор. Не се и опитвайте да разговаряте с мен на български. Аз ще се срамувам, а на вас ще ви бъде смешно.

-  Докато сме на "Младите и силните", да поговорим за "вируса на амнезията". Колко страшен е той за пост-социалистическите общества?

- Вирусът на амнезията у нас, в Русия, свирепства с пълна сила. Когато го измислих, не очаквах, че ще се окаже толкова силна метафора. Хората забравиха какво ставаше в СССР и сега си спомнят с носталгия за живота в тази, меко казано, странна държава. Забравиха за това колко свободни и смели бяхме през 90-те години... Искат да забравят - и забравят. Така им е по-лесно.

- Какво е за вас артилерията - тя непрекъснато се появява в творчеството ви?

- Артилерията - за мен това е нещо много лично. Толкова лично, че за службата си като командир на самоходна минохвъргачка написах книгата с войнишки мемоари "Оръжието на възмездието" и тази трагикомедия предизвика интереса на стотици хиляди читатели. И немалка роля в популярността на книгата - книга рязка, на места дори злобна, играят Големите оръдия, които съм описал там. Ние наричаме артилерията "бога на войната” и това е вярно. И досега войните се водят главно не със самолети, не с ракети, а с оръдия.

- Вашите произведения по принцип започват с всяване на страх (например в "Отсев" (“Выбраковкa”) щастливият Славянски съюз още от първия ред е страх и ужас), а след това всичко сякаш се оказва по-добро...

- Аз обичам да смущавам умовете. Да карам хората да се замислят. Много добре го е казал нашият писател Вячеслав Пиецух: "Не мислите ли, че да смущава и да безпокои – това е истинската задача на литературата?". За да накараш човека наистина да застане нащрек, да го насочиш към проблема, най-удобно е първо да го наплашиш.

В същия "Отсев" между другото всичко в крайна сметка се оказва не „по-добре", но както обикновено става при нас - нищо, напразно, без смисъл.

- А сега в Русия страшно ли е? Как се е променил вашият свят в сравнение с 90-те години?

- В Русия е неуютно. Надига се усещане за приближаваща беда. А откъде ще дойде тя, не е ясно. Но това е по-скоро характерно за жителите на големите градове, наблюдаващи живота в страната по телевизията. На триста километра от Москва всичко е съвсем различно. Там хората решават конкретни проблеми - орат земята, пасат стада, строят малки фабрички, развиват малък бизнес. Много е трудно, но се справят. И московчани бягат там, в провинцията. Всяка година стават все повече. Ако възраждането на Русия все пак започне, то няма да тръгне от столицата, а по-скоро от Тверска област, разположена между Москва и Санкт Петербург. През лятото аз живея там, на село, и виждам много интересни неща.

-  А бъдещето виждате ли? В научната фантастика има много варианти за бъдещето на човечеството. Кои от тях според вас са най-реалистични?

- Погледнато от Русия, е много трудно да се каже кой вариант е реалистичен. Оттук много не виждаме, а и ни пречат да виждаме. Лично на мен ми се струва, че в перспектива стандартът на живот по цялата планета бавно ще се изравнява, а социалното устройство на света ще прилича на сегашната Западна Европа. Доста оптимистичен сценарий. Но това ще изисква много дълго време. И много късмет.

- Какво четете, слушате, гледате? Каква е най-добрата почивка според вас?

- В момента чета основно специализирана литература - историческа, мемоарна, документална. Ето, оглеждам се - до мен на лавицата са "Чукът на вещиците" и "Малката червена книжка" на Мао. Слушам много разнообразна музика (но не класическа - тя ми действа на психиката, уморява ме). Филми също гледам най-различни, макар и с превес в посока на фантастиката.

А най-добрата почивка - ски през зимата и цепене на дърва през лятото. Имам си огромна брадва, пристига камион с дърва и аз се залавям да ги цепя за огрев. След това целият в пот и трески се качвам на колелото, стигам до езерото и падам в него. Имаме си пет езера около селото. А на две крачки от къщата ми тече река Дивовка. Откъде се е взела там с това име, никой не може да обясни. Това село никога не е било собственост на Дивови.

Така изглежда за мен истинският живот. А фактът, че сега съм седнал в измръзналата до кокал Москва - това е само така, временно. Един ден ще замина от Москва за Русия и няма да се върна.

Автор: Петър Кънев

 

Коментари