Една човешка изповед, излята направо от сърцето, развълнува социалната мрежа Facebook по цял свят. Авторът, Дейв Фергюсън е писател и музикант. Статията бе публикувана в британския вестник Guardian. Толкова истински може да звучи само преживеният горчив житейски опит. Прочетете го и мислете върху прочетеното, пише Мениджър NEWS.
Този месец две мои близки приятелки – бивша съученичка и стара любов – загубиха майките си. Седя и се мъча да им напиша съболезнователни картички, но цялата неадекватност на всичко, което се опитвам да кажа – особено след като и аз изгубих своята преди 18 месеца – ме поставя в трудно положение.
„Съжалявам, че загуби майка си“, звучи сякаш човекът е оставил майка си в мола или в другите си панталони. Тези думи дори не започват да отразяват разбирането ми за това, какво е да загубиш майка си; че дори смъртта да е настъпила кротко след дълга борба, чувството наподобява внезапна разлъка, ампутация.
Не сме „загубили“ майките си. Използваме този подбор на думи, за да сме учтиви, но в действителност сме станали „безмайчини“ – както Мария-Антоанета е останала без глава. Усеща се като нещо насилствено; сурово и фундаментално; болка, която стига чак до сухожилията и костите. Нашите майки са първата ни небесна твърд, буквално, първият ни дом, вселената, от чиято материя с създадени.
И фактът, че това е болка, с която всички родили се същества трябва да се сблъскат, не прави сбогуването с майката по-лесно.
На скърбящите си приятелки бих казал: „Съвземете се.“ Скръбта с подобни мащаби е като физически предмет, който организмът трябва да изхвърли.
Чичо ми се е бил във Виетнамската война и е бил наблизо, когато негов приятел стъпва върху мина и умира мигновено. Чичо ми оцелява, но е тежко ранен. Години наред след това парченца от шрапнели започваха да намират своя път навън, през плътта му.
Скръбта е като тези късчета – в нас и трябва да излезе. Няма преки пътища. Бъдете подготвени за внезапни експлозии от чувства, които ни връхлитат в неподходящи моменти. Веднъж, виждайки майка с малките й близначета в местния супермаркет, трябваше да зарежа пълната с покупки количка и да се изстрелям вън от магазина, за да поплача в колата – силно, грозно, давещо ридание.
През първата година от загубата си тихо се вманиачих по викторианските траурни обичаи. Редовно проверявах календара, за да видя кога трябва да сменя черната лента с камгарен плат, на коя дата трябва да сваля черната пандела от врата на дома си и колко дълго – като мъж в семейството – трябва да нося черна лента около ръката или на шапката си – послание към света, което гласи, „Бъдете внимателни с мен. Страдам“.
