Безкрайната мъка от загубата на партньор
Днешната статия е за тези от нас, които са загубили своя партньор.
От всички загуби, които съм преживяла в живота си, тази на Том беше най-тежката. Не омаловажавам загубите на другите хора - при всяка болката е уникална, но загубата на партньор променя ежедневието по най-кардинален начин. Тя е огромна и обхваща всеки аспект от живота на човека.
Романтиката на баналното
Най-вече ми липсва компанията на Том. Съпругът ви е човекът, с когото се срещате най-често, онзи, с когото можете да говорите или да си мълчите. Вечерях с Том почти всяка вечер в продължение на плюс-минус 35 години. Откакто той почина, се храня от "неговата" страна на малката ни кухненска маса, за да не ми се налага да гледам празния му стол.
Том беше този, на когото всяка вечер съобщавах обикновените подробности от ежедневието си. Може и да не го интересуваше особено - много неща от живота са, нека си го признаем, скучни - но ме изслушваше и когато бях разстроена, умееше да гледа на нещата в перспектива. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае какво би ми помогнало.
И ми липсват историите за дните му - хората, които се отбиваха в магазина му за рамкиране на картини, нещата, за които си говореха, постиженията му, разочарованията му. Дните му бяха част от моите и без тях съм загубила частица от широкия свят, който той всяка вечер носеше със себе си вкъщи.
Сигурността на връзката
Липсва ми усещането, че някой винаги ме е подкрепял, че има един човек на света, който винаги мисли за мен. Това ме споходи един ден, когато раздавах политически листовки в жилищни комплекси с ниски доходи, както много пъти преди това. Но на излизане от колата си в един малко съмнителен квартал в този ден изведнъж се почувствах уязвима, необвързана и сама по начин, по който никога не съм се чувствала, когато знаех, че Том е някъде там и мисли за мен. Колко време щеше да отнеме на някого да забележи, ако не се върнех вкъщи?
След смъртта на Том вложих доста енергия в подхранването на приятелства и съм щастлива, че имам много приятели. По този начин си казвам, че макар вече да няма един човек, който да мисли за мен през цялото време, поне един от моите приятели може да мисли за мен във всеки един момент. Не е същото, но малко помага.
Самото усещане за него
Том ми липсва физически. Бях привлечена от него в момента, в който го срещнах. Дори когато телата ни остаряха, чувствата ми не се промениха. В "Годината на магическото мислене" Джоун Дидиън посочва, че когато сте с един човек дълго време, запазвате образа на неговото по-младо аз в очите си, дори когато го виждате в настоящето.
Никога не съм преставала да виждам Том такъв, какъвто изглеждаше, когато бяхме млади, и той ме виждаше по същия начин. Когато почина, аз внезапно остарях. Вече не можех да се виждам през неговите очи и трябваше да се примиря със сегашната си реалност, с тази, която светът вижда.
Липсват ми прегръдките му. Не че не мога да получавам и не получавам прегръдки от други, но неговите ми пасваха и ме успокояваха по начин, по който никои други никога не са го правили. Сред болезнените иронии на загубата на партньор е, че това е бил човекът, към когото винаги си се обръщал за утеха, а сега, в най-голямата ти нужда, него го няма. Прегръщам възглавницата му, която все още мирише на него, но вече не е същата. И си взех куче - голямо мускулесто куче, което обича да се гушка и прегръдката му носи голямо удовлетворение. Все още не е същото, но поне то не е неодушевен предмет.
Леглото ми е много голямо и празно. Когато миналата година имах нужда от нов матрак, се измъчвах дали да си купя още един кралски, който изглеждаше екстравагантен за сам човек. В крайна сметка го направих, тъй като това е размерът на рамката на леглото ми и чаршафите, но и защото едно по-малко легло щеше да се усеща още по-тъжно от голямото, полупразно. Все още спя от моята страна на леглото.
Езикът на любовта
Том беше изключително забавен по един сух, язвителен и много специфичен начин и това ми липсва отчаяно. "Омръзна ми постоянно да се надхитряме с тоалетната хартия", измърмори ми той един ден, когато ролката беше свършила, и аз все още се смея всеки път, когато я сменям. Магазините за сувенири, пълни с дрънкулки, завинаги ще бъдат за мен една дума, изкована от Том: "джунджурийници". Знам нещата, които биха му се сторили смешни, и понякога се опитвам да отгатна какво би могъл да каже, което да ме разсмее до сълзи - както той често правеше - но никога не измислям нищо.
И ужасно ми липсват всички вътрешни шеги и препратки, които споделяхме. Дългогодишните двойки имат свой собствен език, свои фрази и измислени думи. Преди много години, когато преминавахме през труден период, както се случва често в брака, не бяхме сигурни, че ще се справим. Но по някаква причина започнахме да отбелязваме всички наши малки вътрешни шеги и препратки, когато се появяваха.
"Ето още една", казвахме си и всеки път и се сближавахме с една идея повече. Вярвам, че това ни помогна да преминем от другата страна на кризата. Откакто Том почина, записвам личния ни език на общуване и шегите в дневника си, когато се присетя за тях, тъй че те винаги ще са до мен. Все още не съм изрекла тези неща пред никого и те продължават да ме свързват с него.
Липсват ми годините на споделени спомени. Сега няма кого да попитам, когато се опитвам да си спомня какво сме правили на онази ваканция или кой е онзи човек, когото сме срещнали някога. В някои отношения дългогодишните двойки имат общ мозък. Том взе със себе си половината от моите спомени, когато си тръгна. Толкова много спомени, а няма с кого да си ги припомням.
И чистата логистика
Липсват ми неговите пилешки крилца на барбекю. Бяха легендарни и не знам как ги правеше такива. Том готвеше повечето пъти, а сега храненето се превърна в толкова досадно задължение – нито ми е интересно, нито съм добра - че приятелите се смиляват над мен и ми носят храна.
Но това е само върхът на айсберга, когато става дума за баналните, практически подробности на тази загуба. Когато съпругът или партньорът на семейни начала умре, изведнъж вие сте отговорни за всичко. Всяка крушка, която изгасне, всеки път, когато тревата трябва да се окоси, всяка сметка, която трябва да се плати (при внезапно намалелия наполовина доход), всеки ремонт на дома, всички покупки на хранителни продукти, всички решения. Само докато пиша това, хипервентилирам.
След това беше нощта, в която трябваше да изключа водата по време на ледената буря, защото в гаража ми се спука тръба и водата бликна. Никой не можеше да дойде да ми помогне, защото пътищата бяха непроходими. С помощта на приятели във Facebook и Facetime се справих, но не и преди да седна на студения, мокър, заледен бордюр в тъмното и да заридая.
И тази година имам нов покрив. Нов покрив! Трябваше да реша да го направя съвсем сама! Беше ужасяващо. Парализиращо. Да, справих се. Успях да се накарам да се изкача отвъд второто стъпало на стълбата, за да сменя крушка. Това са постиженията на моето вдовство.
Адаптирам се, както и всеки. Имам си екип - водопроводчик, момчета за отопление, вентилация и климатизация, хора, които се грижат за тревните площи, приятели с камиони и един, който ме следи в Google Maps през цялото време, особено когато пътувам. Вдовството не е фатално състояние; ще продължа да живея и да се справям с логистиката.
Но Том беше моят човек и нещата, които липсват на сърцето ми, винаги ще ми липсват. Дори да се влюбя отново някой ден, в живота ми винаги ще продължи да съществува празнината, образувана от Том.
И все пак, за да завърша с надежда, колкото повече напредвам в скръбта си, толкова повече осъзнавам каква огромна част от него продължавам да нося със себе си. Том ми помогна да създам човека, който съм днес; смъртта му не го промени. Но това е тема за друг ден.
Автор: София Демблинг / Psychology Today